Андроним отвори очи. Изправи се трудно. Болката го подкоси, но той вложи цялата си останала сила и коленичи в краката й. Тя зарови пръсти в косата му и вдигна главата към очите си. Погледите им се срещнаха.
Той се усмихна.
— Здравей, моя Желива. Тъжна си.
Желива поклати глава и се замисли над думите му. Вече й се струваше, че не може да се бори с тези всепроникващи очи, очите на двама мъже, които бяха достатъчно могъщи и жестоки, за да защитават една жена.
— Абриката е мъртва.
Първо Андроним пое остро дъх, но това само усили болката му. Тялото не можеше да се бори с душевните сражения, както тя отдавна бе разбрала. Умът и сърцето бяха така свързани, че връзката им се оплиташе в хилядите метафизични и физични елементи на възел, чието разплитане можеше да доведе до непоносима по силата и дълбочината си агония. Андроним я прегърна по-здраво и това й донесе утеха.
— Исках да те питам нещо — каза тя внимателно.
— Мислех си, че това няма да се случи. Та тя почти не бе подложена на риск. Не и на такъв, на какъвто се подлагахме ние с Треадрик… — Очите му се разшириха в учудване. — А той?
— Сега, когато тя е мъртва, той е напълно безпомощен. Страхувам се, че ще умре. Викаше те. Но… — Желива наклони глава и се доближи до него. Прокара длан по лицето му и се възхити на хубостта и младостта, която излъчваше. Постави двете си ръце на устните му. Прониза я усещането за горещия му дъх. — Преди да издъхне, Абриката ми каза за връзката си с него.
Още докато започваше, тя долови вцепенението и пълното застиване на погледа, дишането и хватката му. Той се присви и настръхна. Беше потресен. Изскубна се от нея така внезапно, че тя подскочи.
— Не — каза Андроним с изненадващо тих и празен глас. — Това не трябва да правиш. Няма да го направиш. Не и ти, Желива!!! — Той я раздруса и се строполи от слабост. — Няма да ти позволя! Чу ли?! — По превръзката около гърдите му изби червено петно.
Желива го отблъсна силно от себе си и се отдаде на яростната вълна, която заля възприятията й. Тя бе престанала да търси онова в него, което винаги я караше да се гневи…
— Не съм дошла тук да искам позволението ти, а защото имам нужда от меча ти. Ти нямаш власт над мен! Нямаш, Андроним! — Младият мъж млъкна обиден. Гледаше я безмълвен. Тя не можа да спре. — Никога не съм приемала чуждо властво над живота, желанията и избора си! Никога! Не съм позволявала на мъж да решава вместо мен постъпките и съдбата ми. Ти не си с нищо по-различан от другите! Ти няма да имаш нищо мое, докато аз не ти го дам! Няма да имаш и мен самата! Аз ще реша как да спася Треадрик и щом това е единствения начин, значи ще поема отговорността! Само аз му останах! Не разбираш даже, че ако аз не го бях оставила тогава, той никога нямаше да ви познава и да преживее онова, което е преживял. Всичко е по моя вина! По моя! По моя! По моя! По моя!
Желива плачеше и крещеше. Остана без глас, а думите й ехтяха и рикошираха из цялата стая, за да се стоварят върху сгърчения на пода Риагард.
…То всъщност бе способността му да изважда наяве всяка нейна мисъл и следващ ход с инстинктивното си усещане за противника. За него тя беше само противник в битка, която трябваше да бъде само негова и на Треадрик. Но Треадрик бе прозрял изхода, а Андроним не можеше да намери в себе си и капка примирение, така както го направи Абриката.
Той с мъка се надигна, треперещ, с прекършена воля.
— Къде е мечът, Андроним? Дай ми го!
Той допълзя до завивките и го извади изпод наметалото, на което лежеше.
С ловкост, на която тя не мислеше, че той е способен в момента, Риагарда се изправи и се стовари върху нейното тяло с меч, докосващ пулсиращата артерия на врата й. Гласът му бе добил предишната си гладкост и увереност. Отново започна да укрепва волята му, каквато бе преди. Но вече пропукана, с липсващ камък, който тя стискаше здраво в ръката си.
— Този път аз ще спечеля. И няма да трепна, когато прекърша хубавото ти вратле, казах ти го. Не можеш да се справиш с моята жестокост. Няма да имам милост. Ти си само жена.
Тя стисна ръката, която държеше острието и го накара да натисне по-силно. Да усети болката.
— Защото искам… — Колебанието му беше тъй кратко. — …Треадрик да умре. Да умре от ръката ми. — Самопризнанието му бе отчаяно и категорично. С тези думи той признаваше и всичко, което изпитваше към нея. Защото вече не искаше да я дели дори и с Треадрик.
Гледаше я с очакване и някаква мека светлина озари очите му. Тя се отпусна като кукла, чиито конци бяха прерязани от впития в плътта й меч.
Яростта на Желива угасна като залят с вода пламък. Взе без усилие оръжието и помогна на Андроним да се изправи. Очите му вече не гледаха в нея. Тя извади меча си и го постави в пръстта с ръкохватка, забита здраво в земята. Леко замахна с меча — Дулеверб и премери внимателно върха, който трябваше да разсече.
Тя вдигна две ръце и спусна тежкото острие. Бликнаха искри.
ГЛАВА ІІІ
Върна се в хана и с надежда разбра, че той спи. Не се събуди дълго. На третия ден косата му започна да се оцветява. Боледуваше тежко, но вече това нямаше значение, защото Желива остана до него.
Тя прости на Андроним. За нея той беше много. Разбираше го, а той бе тъжен и всеотдаен, без да го знае. Прости му и внезапната омраза към Треадрик. Андроним трябваше да превъзмогне болката сам, преди да я потърси. Но знаеше, че любовното чувство, което изпитва към нея не можеше да бъде изпитано от друг.
Желива прости на себе си. Вече никога нямаше да е Риагард. Това беше краят на дългото й пътуване към себе си, в което срещна Андроним и Треадрик.
Беше късно. Тя легна до неподвижния Треадрик и подложи ръката му под главата си. Когато влезе в съня, й се присъни чуден свят. Беше зима, жестока и вечна по склоновете на Радензам, с безкрайни, бляскави снежни преспи, а сред тях…
— Желива, сънувах нещо. — Сутринните лъчи проникваха в очите на младия Рицар и го караха да примигва в бялата, топла светлина. — Беше странно, но бе послание, в което не бях само аз. Беше зима, жестока и вечна по склоновете на Радензам, с безкрайни, бляскави снежни преспи, а сред тях ние тримата крачехме без страх от вихрещите се господари на студа, бесните елементали, които сковават с неживия си дъх земите и планините. Беше странна смесица от ден и нощ, в която се преплитаха светли и обсипани със звезди воали. Отивахме на битка, но не такава, в която аз убивах по поръчка и в която Андроним играеше със Смъртта като със стар спомен, който не си отива. Той сега не беше извадил меча си. Вървяхме дълго, без да изпитаме ужасяващата мощ на студа. Аз не го позволих. Това влудяваше елеменалите, които като вихри от хаос и гняв се увиваха около мене и се мъчеха да ме вледенят с вериги от замръзнали топчета. После стигнахме до дълго, пусто поле, плътно завито със снежен плащ. Там ни обгради гора от ледени кули, безкрайна и извисяваща се все по-нависоко…
…Появи се царкиня Кореллада, впрегнала в колесницата си духовете на въздуха, придружена от дъщерите си и… о, моя бедна Лед!… чиито призрак, окован в леден къс, бе задържан от владетелката преди хиляди векове. Дъщерите на Зимата бяха неми свидетели на приближаващата смърт, а Аднроним и ти бяхте моята силна и непобедима надежда…
…Тя извади кристаличния си меч, а смехът й ме прониза, защото стискаше и отрязаната ми отдавна коса. Сега тя беше отново дълга и виолетова, и вече нищо не можеше да спре двубоя ни…
…Бихме се дълго, цели две зими. Аз разбрах, че тя няма да ме остави жив, а и имаше цялото време, което съществуваше, за да ме унищожи…
…Тогава аз насочих острието към себе си и видях ликуване в очите й. Тя беше победила, но аз забих острието в ръката си…
…Кръвта ми бликна и опръска бялата й премяна, мечът й изсъска и се превърна в мъничка капка вода. Тя изпищя и настана хаотично действие, когато тя започна да се топи, а освободените дъщери и деца на въздуха се залутаха и заскитаха в небесата, обикаляйки Лирика с бързината на Пегас…
