Жрицата от Седемте ордена последва няколкото момичета от своята каста до обширната звездна карта от шлифовани символни колчета от прозрачен камък в предната част на храма. Всяко от тях, независимо от небесния ход на слънцето, хвърляха различни по дължина и отчетливост сенки, съответстващи на Тринадесетте луни на Лирика.
Булниена протегна изрисуваната си в знаци длан и острия четириъгълен кристал, окачен на верижка на врата й, потъна в предназначената за него ниша върху миниатюрната колона. Другите направиха същото. Иолдинан се наведе и взе тежкия си меч, оставен до вратата на влизане. Потегли надолу по пътеката към замъка.
— Туромея наистина страда. Също като вас в момента.
Булниена го приближаваше с уверена крачка.
Иолдинан се подсмихна. Тя го настигна. Беше съблякла бялата си роба и я носеше преметната на рамо. Плътната бяла рокля бе бродирана с черния знак на жреческия й сан. Не носеше украшения, с изключение на заострения блестящ къс емоник на кръста й. Бледото лице на младата жена бе озарено от прозрачна и почти недоловима свежест, която се подсилваше от особено дълбоките й, мъдри очи с цвета на езерото Бесей.
Иолдинан не отвърна, само кимна.
— Ако въобще успеете да стигнете невредими до Сотерискоза, то след това концентрацията на силата ще бъде неимоверно нестабилна, дори опасна.
— Предполагам, че ще успеем да изплетем петизмерна матрична спирала около лабиринтите на нейните Измерични.
Тя помълча, обмисляйки чутото, а може би преценяваше силите на адептите.
— Това ще бъде сложно от гледна точка на изплитането, т.к то ще се поддържа от по-особени силови полета, чиято цел ще е да блокира още по-неустойчиви комбинации. Тя вероятно се стреми точно към това. А и Молианис…
Принц Бедволен се спря на хълма и погледна към вековното здание с остри кули и насечени от бойници стени на графство Вулвен.
— Той е ранен. Макар и незначителна, раната може да е смъртоносна.
— Дориа знае това. Предполагам, че го държи окован. Ваше височество, точно сега не бива да се опитвате да се свързвате с него. Можете да нараните и себе си, и него. Сега има слабост на луните, вашата и на Ктрума.
Булниена бавно продължи надолу.
— Тя цели нещо точно определено с пленяването на брат ви. Той несъмнено й е доста необходим. Поне до такъв извод стигам от писмото, което е изпратила на Тукадур. За съжаление вече е твърде късно да проследим него и подчинените му. Самият факт, че успяхме да копираме кореспонденцията им чрез Затъмненията, ги е амбицирало още повече за използването на Съкровените пътища. До сега откриваха поне частичните им проходи, а вече е трудно да се определи и посоката, в която са поели. Даже и светлооките кучета-зовери ги изпускат.
— Но ние знаем накъде са се отправили, знаем дори местоположението на владението й, и въпреки това е почти невъзможно да ги заловим или поне да блокираме пътя им. — Иолдинан се поколеба, преди да прошепне:
— Мога да го усетя, защото той ме вика, но не мога да разбера…
Косите на Булниена се разпиляха по лицето й от подухналия бриз.
— Бриз? Тук?
Иолдинан я погледна и в този момент морското течение обви и него.
— Не сме чак толкова далеч от океана по пегаско въздушно сечение, но на хълма на Устоите наистина никога не духа — съгласи се той.
— Ще има буря, и то особена. Тези призрачни течения са ми познати. — Булниена вдъхна соления въздух и се усмихна. — Знаете ли, Ваше височество, точно такъв е ароматът на моя дом край морето.
— Аз съм от вътрешността на континента и не познавам тези ветрове, макар отлично да съм запознат с всички онези, които се въртят край замъка. Особено зимно време.
Булниена се засмя и продължи по пътеката. Той я последва. Вятърът се усили.
ГЛАВА ІІ
Крепостният град кипеше от оживление. В смрачаващия се въздух се виеха множество аромати, долитащи от околните ханове и кръчми, а също и от богатия пазар на чуждестранните търговци. И въпреки че всичко изглеждаше привидно весело и безгрижно, при по-внимателно вслушване в местните клюки и разправии се долавяше нарастващата тревога от военните сражения, събрали неотдавна най-смелите младежи на замъка — град Захара. Сражението, довело до залавянето на принц Молианис от армията на Десогет Двадесет и първи Бедволен, бе взело големи жертви не само от неговите войски, но и от тези на противниците му, от армията на Дориа. Сега оцелелите войници на град Захара, заедно със съюзниците от отрядите на Десогет пиянстваха на воля, мъчейки се да подтиснат спомена за кървавата битка и да се насладят на победата си. С изключение на ранените. Но повечето от главнокомандващите не бяха в компаниите им поради тежките си рани. Те действително бяха пострадали най-лошо.
Докато вървеше покрай осветените и шумни страноприемници, на Иолдинан му се прииска да се присъедини към тях, с надеждата питиетата да облекчат треската му. Все още нямаше вест от сестра си Афли. Тя се сражаваше заедно с братята си в първите редици.
Когато преминаваха с Булниена по изгладените от дъждове и хиляди крака обли плочи на главната улица, откъм бойниците на крепостта се разнесоха тревожните рогове на тръбачите, които предупреждаваха за раздвижване. Хората се изплашиха, мъже и жени се защураха, деца плачеха. Гуляйджиите проявиха бегъл интерес, надничайки през отворените врати и опушените стъкла на прозорците. По-трезвомислещите се понадигнаха и препасаха оръжията си. Поради настъпващия сумрак не бе възможно да се разбере кои са посетителите, а блещукащите факли, които следваха извивките на пътя не можеха да помогнат особено и за определяне броя на пристигащите. Последните проявиха съобразителност и веднага щом попаднаха в обсега на отровните и горящи стрели, развяха високо бойното си знаме с герба на Вулвените Захара и щом се приближиха до входа на замъка под зоркото око на стрелците, побързаха да кажат паролата на техния командир. „Тук и Дори“ се разнесе одобрително от уста на уста.
Това бе отрядът от тридесет души, който тръгна след остатъка от хората на Тукадур. Капитанът им, Кейд Лианд, бе отвлечен недалеч от замъка (поне така твърдяха трима очевидци, зорко следили нощната битка). Според други, той просто изчезнал. А според трети, бил пронизан от вражески меч в самото начало на преследването. Така или иначе, младият мъж не беше сред присъстващите. Бяха оцелели петнадесет от войниците, девет от тях бяха в критично състояние и се нуждаеха от незабавна помощ. Тревогата се разнесе бързо и обичайната ленива атмосфера отново се понесе над града. Жените и стариците, които бяха наизлезли да чакат завръщането на мъжете, се поуспокоиха при вида на любимия. Други обаче не видяха своя сред оцелелите и плачът им прониза нощта. Няколко млади жени се спуснаха да помогнат. Булниена се отдели от Иолдинан.
— Трябва да помогна на ранените, мога да направя нещо за тях.
Иолдинан не каза нищо, само кимна отсечено. Той знаеше, че тя е и лечителка, което влизаше в задълженията й, тъй като непрекъснато бе на път. Беше пребледнял. Огледа ранените. Погледът му се спря на едно момче, ранено в гърдите и бедрото. Кръвта му изтичаше в синхрон с тласъците на сърцето. Той не беше в съзнание. Изведнъж на Иолдинан му притъмня, повдигна му се. В един момент видя Молианис, умиращ самотен на бойното поле, а той не можеше да му помогне. Обърна се и панически побягна. Кръвта продължаваше да тече.
С мъка се изкачи по стълбите до покоите си. Едва намираше сили да отвръща на поздравите… Не си спомняше някога да е качвал толкова стъпала с такова усилие. Не спираше никъде. Кръвта все още изпълваше съзнанието му. Не беше сигурен какво му стана, защото никога не му бе прилошавало от кръв. Иолдинан понасяше гледката й, дори не му правеше впечатление, защото по време на битка непрекъснато бе заобиколен от кръвта, когато беше ранен или нараняваше. В някой случаи бе принуден да я носи по доспехите си с дни, докато траеше сражението.
