— Толкова далеч? — Тя не можа да се сдържи, думите й се изплъзнаха от устата самотни и безпомощни. Като самата нея. Видя проблясъка в очите на Алейн. Той бе отговор на молбите на нейното сърце.
— Същото казах и аз, когато научих за това — каза Крайспън. — Но ние с теб ще отидем дори по- далеч.
— Какво значи това? — попита Рудолф учудено. — Вие би трябвало да останете в Хоугстан.
— Да, така е, но аз имам и земи в Нормандия, които баща ми не е посещавал цели две години, и сега вниманието ми е насочено към тях. Ще взема и тебе, Джоан. Веднага след сватбата ще заминем. Възнамерявам да направя едно дълго пътуване и до Кампъстела в Испания и също да взема съпругата си.
— Никога не съм била далеч от Бенингфорд — каза Джоан заинтересувана. — Мисля, че бих искала да видя повече от света.
— Радвам се да го чуя — усмихна й се Крайспън. — Ще разбереш, че съм религиозен. Когато се завърнем в Хоугстан след няколко години, планувам да построя нов параклис — по-хубав и по-голям от сегашния. Може би ще искаш да направиш бродерия за олтара. Както ми казаха, ти имаш отлични умения.
— След няколко години? — възкликна Рудолф, видимо разстроен от новината. — А вашата съпруга, сър? Да не би да искате тя да пометне, докато правите тези опасни морски и сухоземни пътешествия? Брачната двойка би трябвало да си остане у дома, докато съпругата роди поне двама синове!
— Уверявам ви, лорд Рудолф, че поемам най-сериозно отговорността за лейди Джоан — каза Крайспън. — Аз също разбирам колко е важно да се роди здрав наследник.
— Аз също давам гаранция, че за дъщеря ви ще бъдат полагани специални грижи — добави отец Еймбрас, — тъй като ще пътувам с младата двойка до Лондон и после до Нормандия.
— Предполагам, че ще отидете до Кампъстела също? — измърмори Рудолф твърде грубо.
— Не, до Сицилия — информира го отец Еймбрас, — тъй като ще мина по стъпките на Аделард от Бат — този забележителен учен, дарен с божията милост. Ако Бог е рекъл пътуването да мине без произшествия, като това над Аделард, аз ще уча в Палермо няколко години.
— Толкова дълго пътуване! — намеси се Ройз. — Бих искала да чуя нещо за това, когато се върнете. Рудолф, скъпи, няма ли да е прекрасно да слушаме разказите на Джоан през студените зимни вечери? Ако дойдете и вие, господин Алейн, ще се радваме да чуем за вашите битки срещу шотландците и… — как беше? — кентърлентите?
— Кембърленди — поправи я Алейн нежно. Очите му срещнаха тези на Джоан и се изпълниха с копнеж.
— Аз не съм ентусиазиран от пътуването — каза Рудолф. — Един барон трябва да стои в дома си, да пази замъка си и да очаква заповедите на краля. Мисля че това възнамерявате да направите, Крайспън. Не е редно да изчезвате така, не и сега, когато графът Честър и неговите приятели стават по-силни. А се отнася до лордовете от Марчър, кой знае какво може да се случи в следващата една година?
— Това казва и управителят на замъка ми в Нормандия — отговори Крайспън с повдигнат дух. — Мисля, че неговите и вашите възгледи съвпадат, защото и двамата разсъждавате върху старостта и лошото здравословно състояние на краля. — Те продължиха разговора и Крайспън учтиво потвърди, че няма да се откаже от намеренията си. Рудолф ставаше все по-раздразнен от факта, че не може да убеди младия мъж да се откаже от плановете си.
Джоан не ги слушаше вече. Крайспън беше обгърнал ръката й, така че нямаше как да забрави присъствието му, но остави погледа си да се рее из помещението. Всичко беше готово за предстоящото празненство. Масата беше покрита със снежнобяла покривка, сребърните съдове блестяха на светлината от свещите. Прислужниците носеха кани с вино. Тя забеляза всички тези подробности несъзнателно. Мислите й бяха раздвоени. Повечето бяха насочени към това, което се беше случило.
Ако тя имаше право на избор, би избрала Алейн от Уортъм за свой съпруг. Но изборът не беше неин и тя трябваше да приеме решението на баща си. През целия си живот се бе подчинявала, но сега мислеше как да се противопостави. Джоан обаче беше виждала как бяха наказвани тези, които се противопоставяха на Рудолф. Тя щеше да се омъжи за Крайспън и нямаше да протестира.
Поне щяха да пътуват. Тя бе мечтала да посети далечни страни и сега щеше да ги види. Щеше да прекоси Ламанша до Нормандия и после да поеме дългия път до Испания, където живееха сарацините. Увлечена в тези мисли, тя почти убеди себе си, че иска да се омъжи за Крайспън, но това беше до момента, в който я погледна Алейн. Тогава сърцето й се сви болезнено. Помисли си с тъга, че ще живее интересен и вълнуващ живот, но с друг мъж.
— Побъркан романтик! Влюбен си до уши, а? — Парис потупа Алейн по рамото.
— Нима се забелязва? — Нямаше никакъв смисъл да крие от Парис каквото и да било. Той винаги усещаше проблема още в зародиш.
— Аз го забелязах — каза Парис. — Но мисля, че Крайспън не знае още. В момента той е раздвоен между своята дама и уважението, което трябва да прояви към баща й.
— Ще скрия чувствата си и от двамата. Не бих искал да нараня или да направя нещастен някого от тях.
— Ако бях на твое място, щях да внимавам с бащата на Джоан — посъветва го Парис. — Мисля, че той е забелязал интереса ти към дъщеря му.
— Благодаря ти. — Алейн се насили да се усмихне и да прозвучи както обикновено безгрижен. — Нека да празнуваме сватбата на Крайспън!
— Не прекалявай с виното. Може да кажеш нещо, което трябва да запазиш за себе си.
— Ти не беше толкова внимателен, преди да станеш рицар, уважаеми сър Парис — каза Алейн със смях.
— Нещо не е както трябва. Има нещо странно в желанието на Рудолф да задържи дъщеря си и зет си вкъщи. Изглежда истински ядосан от плановете на Крайспън да пътува до Нормандия и да отсъства няколко години. Мисля, че той обича дъщеря си твърде много и не иска да се раздели с нея.
— Че кой не би я обичал? — Гласът на Алейн беше толкова тих, че Парис едва го чу. Той погледна Крайспън и дамата до него. — Колко нежна и прекрасна е тя. Погледни колко грациозно се движи и как грее лицето й, когато се усмихва. А косата й — господи, тази златна коса!
— Внимавай! — Гласът на Парис беше толкова тих, колкото и на Алейн, но предупреждението беше ясно.
— Винаги съм харесвал съветите ти. Ще се вслушам и в този.
Те бяха настанени на масата между най-почетните гости. Алейн беше до Джоан.
В началото тя не го погледна, не можеше да понесе това. Понеже се страхуваше, че той ще види треперещите й ръце, тя се хранеше бавно. Погледна Крайспън, който се хранеше лакомо и не забелязваше нейното смущение.
— Надявам се, че лейди Ройз няма нищо против разместването на местата — отбеляза той между две хапки. — Но не можех да допусна моите верни приятели да са на друга маса.
— Разбира се, че не.
— Те са нещо повече от мои приятели. — Крайспън подаде сребърния прибор, за да може слугата да го напълни отново, после отпи от виното и тогава продължи сериозно: — Ние тримата сме братовчеди. Майките на Алейн и Парис са сестри. Дядото на Алейн и моят дядо са братя. На една и съща възраст сме и така се случи, че живяхме в един и същи замък. Чувстваме се повече от братя и ще останем такива до края на живота си.
— Сигурна съм, че ще е така. — Джоан се молеше никога да не направи нещо, което да развали това приятелство. Забрани си да мисли за Алейн с копнеж. Трябваше да мисли само за Крайспън, нейния съпруг. Щеше да го уважава и да му бъде предана.
Но по време на празника не можеше да не говори с Алейн. Би изглеждало странно, ако го пренебрегва. Ройз се извини, че трябва да разреши домашен проблем, и остави мястото между Рудолф и Крайспън празно. Баща й отново започна да изтъква необходимостта младата двойка да остане в замъка. Тогава Алейн започна разговор с Джоан.
