— Знам, миличък. И аз го обичам. Толкова много… Знам че си уплашен, мен също ме е страх.
И по гласа й разбрах, че всичко е истина.
— Обичам го — повтори Алън.
— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.
— Обичам го!
Тя го целуна по главата.
— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.
— Страх ме е.
— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.
— Обичам го.
— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.
През цялото време, докато стоях там. Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.
Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.
Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.
Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.
По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.
Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.
Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.
Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.
На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.
Зачудих се дали Савана е станала вече. Може би вече хранеше конете.
Беше девет, когато влязох в болницата. Регистрирах се и поех с асансьора към третия етаж.
Тръгнах по същия коридор, по който бях дошъл вчера. Вратата на Тим беше открехната и от вътре се чуваше телевизор. Тим ме видя и се усмихна изненадано.
— Здрасти, Джон — приветства ме и спря телевизора. — Влизай. Просто убивах времето.
Седнах на стола, където седях вчера. Забелязах, че Тим е по-жизнен. Той успя да се поизправи и отново насочи вниманието си към мен.
— Какво те води толкова рано?
— Ще си тръгвам — обясних. — Утре летя за Германия. Знаеш как е.
— Да, знам — кимна той. — Аз пък се надявам днес да ме изпишат. Тази нощ спах чудесно.
— Много добре. Радвам се да го чуя.
Втренчих поглед в него, търсех някакъв знак за подозрение, някакво трепване от мисълта, че може би снощи между нас със Савана се е случило нещо, но не забелязах нищо.
— Защо всъщност си тук, Джон? — попита ме той.
— Не съм много сигурен — признах. — Имах чувството, че трябва да те видя още веднъж. Мислех, че и ти искаш да ме видиш.
Той кимна отново и се обърна към прозореца. От неговото положение не се виждаше нищо, освен квадрат, изпълнен с въздух.
— Да ти кажа ли кое е най-лошото в тази история? — започна той. — Тревожа се за Алън. Знам какво става с мен. Знам, че изгледите не са добри и че може и да не прескоча трапа. Започвам да свиквам с тази мисъл. Но, както ти казах и вчера, боря се със зъби и нокти и не спирам да се надявам, че ми предстоят още хубави дни. А Савана… Знам, че ако нещо се случи с мен, тя ще е съсипана. Но когато родителите ми загинаха, научих нещо важно.
— Че животът не е честен ли?
— Това също. Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката… става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти. Така ще стане и със Савана. Тя е млада и силна и знам, че ще продължи напред. Но Алън… Не знам какво ще стане с брат ми. Кой ще се грижи за него, къде ще живее?
— Савана няма да го изостави.
— Знам, но не е честно спрямо нея. Трябва ли да я товаря с тази отговорност?
— Няма значение дали е честно. Тя няма да позволи да му се случи нещо.
— Как? Ще трябва да ходи на работа. Тогава кой ще се грижи за него? Той е още толкова млад. Само на деветнайсет е, защо да я задължавам да се грижи за него през следващите петдесет години, например? За мен нещата седят по друг начин. Той ми е брат и толкова. Но Савана…
Той поклати тъжно глава.
— Тя е млада и красива. Защо да я спирам да се омъжи отново?
— Какви ги говориш?
— Дали новият й съпруг ще е съгласен да се грижи за Алън?
Не отговорих. Той вдигна вежди и попита:
— Ти би ли се грижил?
Отворих уста да кажа нещо, но гласът ми го нямаше никакъв.
Чертите на лицето му се смекчиха.
— Ето за какво си мисля, докато лежа тук. Когато не се чувствам зле, де. Всъщност мисля за много неща, включително и за теб.
— За мен?
— Ти все още я обичаш, нали?
Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.
— Разбрах отговора. Винаги съм го знаел — каза тъжно Тим. — Още си спомням лицето на Савана, когато ми каза за пръв път за теб. Никога не я бях виждал толкова развълнувана. Зарадвах се за нея, защото в теб имаше нещо… повярвах ти веднага, щом те видях. Когато си замина, тя страда ужасно. Мъката я разяждаше всеки ден малко по малко. Не можеше да мисли за нищо, освен за теб. После разбра, че няма да се прибереш, както го бяхте мислили, върна се в Ленор, мама и татко починаха и…
Той не довърши.
— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.
Аз кимнах.
— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.
— Защо ми разказваш това?
— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…
