Тя прочете писмото отново, този път по-бавно, и сетне още веднъж, преди да го пъхне обратно в плика. Представи си го отново как пише и за момент се поколеба дали да не го прочете още веднъж, но знаеше, че не може да се бави повече. Лон я чакаше.
Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за миг, пое си дълбоко дъх и докато пресичаше паркинга, осъзна, че все още не бе решила какво да му каже.
Отговорът дойде, едва когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.
Зима за двама
Историята свършва тук и аз затварям тетрадката, свалям очилата си и избърсвам очите си. Те са уморени и зачервени, но до този момент не са ми изневерили. Макар да знам, че и това ще се случи скоро. Нито те, нито аз можем да продължаваме завинаги. Сега я гледам, но тя е извърнала глава настрани към прозореца. Зареяла е поглед към двора, където пациенти се разхождат със свои приятели и роднини.
Очите ми проследяват нейните и сега и двамата гледаме двора. През всичките тези години този ритуал никога не се промени. Всяка сутрин, един час след закуска, те започват да пристигат. Млади хора, сами или със семействата си, идват да посетят тези, които живеят тук. Те носят снимки и подаръци, седят с близките си на пейките или се разхождат по алеите, опасани с дървета, олицетворяващи природата. Някои са дошли тук за цял ден, но повечето ще си тръгнат след няколко часа и когато това стане, винаги се изпълвам с тъга за онези, които остават тук. Понякога се питам какво си мислят моите приятели, когато виждат любимите им хора да заминават с колите си, но знам, че това не е моя работа.
Никога не ги питам, защото съм научил, че всички ние имаме право да имаме тайни. Но сега аз ще ви разкажа една от моите.
Оставям тетрадката и лупата на масата до мен, чувствайки болката в костите си, и още веднъж си давам сметка за студа, който е сковал крайниците ми. Не помага дори четенето под топлото утринно слънце. Това вече не ме изненадва, защото знам, че през последните години тялото ми си има свои собствени правила.
Но положението ми не е чак толкова окаяно. Хората, които работят тук, ме познават, знаят и недостатъците ми и правят всичко възможно, за да се чувствам добре. Те са оставили горещ чай на края масата и аз протягам двете си ръце към чайника. Не ми е лесно да си налея чаша, но го правя, защото имам нужда нещо да ме сгрее и се надявам, че усилието няма да позволи да ръждясам напълно. А няма съмнение, че съм вече ръждясал, като захвърлена на бунището стара кола.
Тази сутрин й четох, както и всяка друга сутрин, защото това е нещо, което трябва да правя. Не от чувство за дълг, макар мнозина да си обясняват поведението ми точно така. Истината е, че аз си имам други, по-романтични причини. Бих могъл да ви разкажа за тях и сега, но е още рано, и не е особено препоръчително да се говори за романтика преди обяд, или поне не и в моя случай. Освен това нямам представа какъв обрат могат да придобият нещата и ако трябва да бъда честен, не бих искал да храня прекалено големи надежди.
Сега ние прекарваме всеки ден заедно, но нощите сме разделени. Докторите ми казаха, че не ми е позволено да я виждам, след като се стъмни. Разбирам причините много добре и макар да ги приемам, от време на време нарушавам правилата. Понякога ставам през нощта, измъквам се тихо от стаята си, отивам в нейната и я гледам как спи. За това тя не знае нищо. Влизам, наблюдавам я как диша и си мисля, че ако не я бях срещнал, вероятно никога нямаше да се оженя. И докато гледам лицето й, лице, което познавам по-добре от своето, аз знам, че и аз означавах много, ако не и повече, за нея. Дори не бих могъл да обясня колко е важно това за мен.
Понякога когато стоя там, си мисля какъв късметлия съм, че бях женен за нея почти четирийсет и девет години. Другия месец ще станат толкова. Тя ме слуша да хъркам през първите четирийсет и пет години, но след това се наложи да спим в отделни стаи. Аз самият не спя добре без нея. Мятам се, въртя се и копнея за топлината й, докато лежа с отворени очи през по-голямата част от нощта, гледайки как сенките танцуват по тавана като тръни, които се търкалят из пустинята. Спя по два часа, ако имам късмет, и все още се будя преди зори, макар да нямам обяснение защо.
Скоро всичко ще свърши. Знам това. Тя не го знае. Записките в дневника ми стават все по-кратки и ми отнемат все по-малко време. Пиша простичко, защото повечето ми дни си приличат като един. Но довечера смятам да препиша едно стихотворение, което ми даде една сестра, решавайки, че ще ми хареса. То започва така:
Понеже вечерите съм свободен, съседите често ме молят да ги навестявам. Обикновено го правя, защото съм четец и съм нужен, или поне така ми казват. Всяка вечер тръгвам по коридорите и решавам при кого да отида. Нямам разписание, но дълбоко в себе си винаги знам кой има нужда от мен. Когато отворя нечия врата, аз виждам стая като моята, винаги полутъмна и осветена от отблясъците на „Колелото на късмета“ и ослепителната усмивка на водещата. Обзавеждането е същото като моето и телевизорът обикновено гърми, защото никой вече не чува добре.
Мъже и жени, те ми се усмихват, когато влизам, и говорят шепнешком посягайки да изключат апаратите си. „Толкова се радвам, че дойде“, казват те и сетне ме питат за съпругата ми. Понякога аз им отговарям. Разказвам им колко мила и очарователна бе тя и как ме научи да виждам красотата в света, в който живеем. Или за ранните години от нашия брак, когато бяхме безкрайно щастливи, просто докато стояхме под звездното южно небе. Или за приключенията ни заедно, за бляскавите изложби в Ню Йорк и Париж и за възторжените отзиви на критиците на езици, които не разбирам. Но в повечето случаи аз се усмихвам и им казвам, че е все така, а те се извръщат, защото знам, че не искат да виждам лицата им. Това им напомня за собствената им тленност. Сетне аз сядам до тях и започвам да чета, за да заглуша страховете им.
И сетне аз прочитам още малко, за да разберат кой съм:
