— Дюк — прошепва тя на себе си. — Дюк. — Замисля се за момент, бърчейки чело, очите й са сериозни.
— Да — отвръщам аз. — Тук съм заради вас. — „И винаги ще бъда“, казвам си мислено.
Отговорът ми я кара да се изчерви. В очите й се появява влага и сълзите потичат по лицето й. Сърцето ми се свива от мъка и за хиляден път си мисля, че ми се иска да мога да направя нещо за нея.
— Прощавайте — казва тя. — Нямам представа какво става с мен. Дори и вие сте загадка. Когато ви слушам да говорите, ми се струва, че би трябвало да ви познавам, но не ви помня. Не знам дори и името ви. — Тя избърсва сълзите си и продължава: — Помогнете ми, Дюк, помогнете ми да си спомня коя съм. Или поне коя съм била. Чувствам се като изгубена.
Отговарям й от сърцето си, но я лъжа за името й. Както и за моето. Има причина за това.
— Вие сте Хана, любовта на моя живот и опора на онези, които бяха ваши приятели. Вие сте блян, творец на щастие и художник, който е докоснал хиляди души. Вие живяхте пълноценен живот и никога нищо не ви е липсвало, защото всичко, което ви беше нужно, намирахте в душата си. Вие сте нежна и вярна и умеете да откривате красивото там, където другите не го виждат. Вие сте учителка на прекрасното и мечтателка, която вижда един по-съвършен свят. — Аз спирам за момент да си поема дъх и сетне продължавам: — Хана, няма причина да се чувствате изгубена, защото:
Тя се замисля над онова, което току-що казах. В настъпилото мълчание аз поглеждам към прозореца и забелязвам, че дъждът вече е спрял. В стаята започва да се процежда слънчева светлина.
— Вие ли написахте това? — пита ме тя.
— Не, Уолт Уитман.
— Кой?
— Един ваятел на думи, творец на езика.
Тя не отговаря веднага. Вместо това се взира в мен дълго, докато накрая моят и нейният дъх се сливат. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Дълбоки дихания. Питам се дали тя знае, че в моите очи е красива.
— Ще останете ли при мен за малко? — пита ме тя.
Аз се усмихвам и кимвам. Тя се усмихва в отговор. Сетне взима ръката ми в своята и ласкаво я притегля към себе си. Заглежда се в деформираните ми пръсти и ги гали. Нейните ръце все още са ръцете на ангел.
— Хайде — казвам аз, докато се изправям с усилие, — да отидем да се поразходим. Въздухът е свеж и птиците ни чакат. Днес е прекрасен ден. — Надниквам в очите й, когато изричам последните думи.
Тя поруменява и ме кара отново да си спомня за младостта.
Тя действително беше прочута. Един от най-големите художници на американския Юг и аз бях, и още съм горд с нея. За разлика от мен, който с мъка съчинявах дори и най-простите стихове, жена ми сътворяваше красота с такава лекота, с каквато Бог бе създал земята. Картините й са в музеите по света, но аз запазих две за себе си. Първата, която някога ми даде, и последната. Те висят на стената в стаята ми и късно нощем понякога седя и се взирам в тях. И понякога плача, докато ги гледам. Не знам защо.
Така и минаха годините. Ние изживяхме живота си, работехме, рисувахме, отгледахме депата си, обичахме се един друг. Разглеждам фотографии от минали Коледи, семейни пътувания, дипломирания и сватби. Виждам внуците си. И нас самите, като на всяка по-късна снимка, косите ни са по-бели и бръчките на лицата ни по-дълбоки. Просто нашият живот — обикновен, и при все това необикновен.
Не можехме да предвидим бъдещето, но кой ли може? Сега животът ме не е такъв, какъвто си го представях. И какво всъщност си представях? Пенсиониране. Гостувания на внуците, може би повече пътуване. Тя винаги обичаше да пътува. Навремето си мислех да си намеря някакво хоби, макар да не знаех какво. Примерно да правя модели на кораби. В бутилки. Малки и изящни — нещо немислимо с моите ръце сега. Но не съжалявам за нищо.
Не трябва да съдим за живота си по последните ни години, убеден съм в това, и предполагам, че съм можел да предвидя какво ни очаква. Поглеждайки сега назад, всичко като че ли е било ясно още от началото, но тогава нейните малки странности ми се струваха съвсем нормални и невинни. Тя забравяше къде е оставила ключовете си, но кой не е правил това? Случваше се да не се сети за името на някой съсед, но винаги помнеше имената на близките си. Понякога пишеше грешна година на чековете си, но кой не допуска такива елементарни грешки, когато си мисли за нещо друго.
Едва когато се случиха други по-фрапантни неща, започнах да подозирам най-лошото. Ютия във фризера, дрехи в съдомиялната, книги във фурната. И това не беше всичко. Но деня, в който я намерих в колата й на три преки от дома ни, плачейки над волана, защото не помнеше пътя за вкъщи, за първи път се изплаших истински. И тя самата беше не по-малко уплашена, защото когато почуках на прозореца, се извърна и каза: „О, боже, какво става с мен? Моля те, помогни ми?“ Сърцето ми се сви от мъка, но не се осмелих да помисля за най-лошото.
Шест дни по-късно тя отиде на лекар и започнаха серия от изследвания. Не ги разбрах тогава, не ги разбирам и днес, може би просто защото се страхувам. Тя прекара почти пял час при д-р Барнуел и на другия ден отиде пак. Този ден бе най-дългият в живота ми. Разглеждах списания, без да разбирам какво чета, и решавах кръстословици, чийто смисъл ми убягваше. Най-накрая той ни повика и двамата в кабинета си и ни покани да седнем. Тя ме държеше уверено за ръката, но аз помня добре, че моите ръце трепереха.
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя това — поде д-р Барнуел, — но съдейки по всичко, вие страдате от ранна фаза на Алцхаймер…
Изведнъж умът ми потъна в мъгла и можех да мисля единствено за лампата, която светеше от тавана. Думите отекнаха в главата ми:
Светът като че ли се завъртя в кръг и почувствах ръката й да стисва моята по-силно.
— О, Ной… Ной… — прошепна тя почти на себе си.
И когато сълзите се търкулнаха по лицето й, страшната дума отново изкънтя в ума ми: …
Безпощадна болест, пуста и неумолима като пустинята. Крадец на сърца, на души и на спомени. Не знаех какво да й кажа, докато хлипаше на гърдите ми, и затова просто я държах в прегръдките си, полюшвайки я леко.
Докторът мълчеше. Добър и състрадателен човек, на него също не му беше лесно. Той беше по-млад от най-малкото от децата ми и в негово присъствие се чувствах още по-стар. Умът ми беше объркан, над любовта ми беше надвиснала мрачна сянка и в главата ми се въртяха само два стиха:
Думи на мъдър поет, но въпреки това те не ми донесоха никаква утеха. Нямах представа какво означаваха или защо се бях сетил за тях.
