— Съгласен съм.
Преди да навлязат в Завоя всеки сал бе изтеглен на сушата и разтоварен. Когато войниците очистиха първия сал, на него се качиха старшината на салджиите с десетина свои най-добри хора. Тедрик веднага ги последва.
— Какви са тези глупости, Тедрик? — развика се царят. — Слизай веднага на брега!
— Знаеш ли да плаваш, лорд Тедрик? — тихо запита салджията.
— Не по-зле от змиорка — скромно го уведоми Тедрик, след което старшината се обърна към царя и каза:
— Той може да спаси много от твоите салове, сир, ако тръгне с нас. Бърз е като дива котка и силен като бивол. И той знае за тези води, повече от половината от моите хора.
— Е, щом е така… — Фагон махна с ръка и първият сал се отдели от брега.
Много салове, разбира се, се разбиха, и Тедрик не веднъж се окъпа в ледените води на Сарл, но той обичаше тези възхитителни и възбуждащи мигове на риска и борбата със стихията. Всички пръти от разбитите салове бяха уловени и измъкнати на брега — нямаше защо да се пораждат различни мисли сред жителите на гъстонаселените райони на долен Сарл.
След Завоя Средният ръкав ставаше дълбок и пълноводен. Натоварените отново салове плавно се плъзгаха по речното огледало. Най-важната грижа на пътниците бе да се запази в тайна придвижването им на запад, затова няколко центурии разузнавачи плаваха далеч напред пред основните сили.
Селцето Майл предварително бе определено за място на десанта. От него до Сарлон разстоянието бе само петнадесет мили. Това бе съвсем миниатюрно селце, но всеки от малкото му обитатели би могъл да вдигне тревога. Затова го обкръжиха стрелци и копиеносци, по преди войниците да тръгнат за тази операция, Фагон лично изрече заповедта, която не веднъж щеше да повтаря през следващите дни:
— ДА НЕ СЕ ПАЛЯТ КЪЩИ И ДА НЕ СЕ ВЪРШАТ ИЗЛИШНИ УБИЙСТВА! Никой не трябва да знае, че сме дошли тук. И освен това Сарлон ще стане провинция на царството ми и не желая населението да пострада. Кълна се в главата си, Трона, сърцето, мозъка и черния дроб на Лосир, че всеки човек независимо от ранга му, който убие някой от жителите или запали нещо, ще бъде хвърлен в кипящо масло, след което ще му одерат кожата!
В съответствие със страшната заповед превземането на Майл мина без жертви. Жителите на селото бяха поставени само под строга охрана. През целия ден и следващата нощ войската си почиваше. Фагон бе сигурен, че Тагад засега не знае за нахлуването, но не можеше да се надява, че ломарианската армия ще се приближи незабелязана до Сарлон. Но всяка спечелена миля можеше да запази живота на цяла центурия войници. Затова още преди зората да се появи, готовите за бой колони излязоха от защитата на стръмния бряг на реката и се насочиха към Сарлон. Не вървяха бързо, петнадесет мили не са малко разстояние, особено, ако след това предстои сериозно сражение.
Бавно придвижвайки се на своя могъщ кон до дясната ръка на царя, Тедрик усилено размишляваше. Накрая събра сили и запита:
— Знаеш ли, сир, че обичам лейди Роана?
— Да. Това не е тайна, след като се разправи със Сарпедион.
— Ще ми разрешиш ли да я помоля да ми стане жена, когато се върнем в Ломара?
— Това можеш да я попиташ и по-рано, ако поискаш, утре тя ще бъде тук заедно с царското семейство, двора и статуята на великия Лосир — те ще участвуват в победния триумф.
Тедрик замря изумен с отворена уста.
— Но, сир — изтръгна се от него накрая, — може ли толкова да сте сигурен в успеха? Нашите сили и тези на врага са приблизително равни.
— Само така изглежда. Те нямат конници или пехота, способна да издържи моята конна гвардия. И те нищо не могат да направят с тебе, Скайр и твоето чудесно оръжие. Затова съм така сигурен. Добре обмисленото и отлично изпълненото предприятие не може да завърши с крах. Дълго го планирах, но то стана възможно само след като ти получи божествения метал.
Тедрик неволно погледна на покритите със злато блестящи доспехи на царя. Той забеляза това и кимна с глава.
— Това нещо ми спаси живота, макар и да можех да загина още в оня ден, когато попаднах в самия център на атаката. Лосир ме спаси, но за какво ми е живота, ако не съм готов да го отдам за благото на Ломара? Повярвай ми, животът на царя е важен само за него, семейството му и малкото, много малкото, искрени приятели.
— Твоят живот е важен за мен, сир, и за Скайр също!
— Да, Тедрик, знам. Ти си ми почти като син, и си в числото на тези за които казах. И не се отнасяй прекалено сериозно към това, аз не се каня да умирам. Но ако все пак загина, запомни: царете идват и си отиват, но докато има вярност като твоята и тази на Скайр, Тронът на Ломара ще стои!
За Тагад Сарлонски казваха, че спи с меча си в ръка, затова нахлуването на ломарианците не бе пълна неочакваност за него. Но мобилизацията на сарлонските сили бе извършена толкова бързо и стремително, че те не се оказаха по-свежи от армията на Фагон, която бе изминала такъв дълъг път. Противниците се срещнаха на две мили от стените на града.
Няма нужда да се описва подробно предвижването на легионите и центуриите или да се спира на извършените подвизи през това дълго и кръвопролитно сражение. Определящ фактор стана съкрушителната атака на кралската гвардия — тежката ломарианска конница, която реши изхода на битката.
Тази атака, възглавявана лично от Фагон в блестящото му въоръжение и съпровождан от двамата му бронирани лордове, бе замислена с известна хитрост. Под конниците се намираха коне от Средна Марка, притежаващи чудовищна мощ — бойният кон се считаше за негоден ако теглото му не надхвърля цял тон. Макар и конницата да галопираше леко, ударът на плътната маса огромни коне и хора в тежки доспехи бе неотразим. Воините на гвардията, чистокръвни ломарианци, преминаха през сарлонските редове подобно на ураган; всеки размахваше меч, секира или боен чук и удряше със сила, която бе усилена от мощта на коня му.
После, като се престроиха, нанесоха втори удар в тила на врага. Сега много гвардейци се сражаваха спешени — конете им бяха или убити или ранени. Внезапно падна коня под царя, но той продължи да се бие. Брадвата му от божествения метал издаваше отмерен погребален звън, когато разсичаше сарлонските брони
Като по сигнал всички конни гвардейци се спешиха и заедно с останалите войници се устремиха към царя си, който блестеше ярко на слънцето.
— Накъде сега, сир? — завика Тедрик, извисявайки се над грохота на желязото.
— Към шатрата на Тагад, разбира се, ако е още там! — викна в отговор Фагон.
— Гвардейци, при мен! — зарева Тедрик. Стройте се в клин, както при щурма на храма на Сарпедион! Напред, към онази пурпурна шатра, за царя наш! Води ни, сир!
Тедрик и Скайр застанаха така зад царя, че изглеждаха като едно цяло. Ударът на клина възглавяван от тримата бойци в непробиваеми доспехи, противникът не издържа. За броени минути колоната гвардейци разкъса редиците на сарлонската пехота, достигна шатрата и нейния порядъчно изумен обитател. Златните тигри, изтъкани по блестящата коприна на шатрата се полюшваха от лекия вятър и изглеждаха като обхванати от ужас — тези величествени тигри, украсяващи герба на Сарлон и символ на славата и могъществото му.
— Предай се, Тагад Сарлонски, или ще умреш! — извика Фагон.
— Ако се предам, о Фагон от Ломара, какво ще поискаш… — започна Тагад, проявявайки готовност за помирение. Но внезапно, без да прекъсва думите си, сграбчи дългия си меч, скочи напред и удари така стремително, че нито Фагон, нито лордовете му, успяха да шавнат. Този яростен удар безспорно би изпратил ломарианския монарх на свиждане при прадедите му, ако не беше облечен в броня от божествена стомана. Звънвайки от наплещника, мечът на Тагад се счупи наполовина. Почти автоматично Фагон му отвърна. Бойната му брадва разсече железния шлем и черепа на противника и щом херолдите разпространиха вестта, че Фагон е убил Тагад в ръкопашна схватка, сражението завърши.
