хронофизик. И въпреки това тази най-забележителна част на творбата имаше поне някаква прилика с оригинала. Докато останалите части на изваяното тяло трябваше да внушават уважение и страх и затова торсът на божеството, както и крайниците му, притежаваха огромна мускулатура, която ги превръщаше в нещо дебело и огромно. Отвътре фигурата бе куха и запълнена с пясък, освен местата където се разполагаха грубите изображения на сърце, черен дроб и мозък, изрязани от твърдо дърво.
— Те идват, стопанино! — момчето, което наблюдаваше пътя, стремително влетя в ковачницата. — Единадесет души са! — минаваше вече седмият ден от началото на топенето. — Един жрец в медна броня и десет тарконци облечени в желязо: пет стрелци с лък и пет копиеносци.
Тедрик нямаше нужда да казва но момчето, къде да отиде и какво да прави. Двамата се устремиха към оръжието на ковача, като вестителят изпреварваше стопанина си. Това просто доказваше, че той често изпълняваше и функцията на пазач и оръженосец. С неговата помощ Тедрик за няколко минути се облече напълно в желязо.
В резултат на което, когато единадесетте неканени посетители приближиха ковачницата, на вратата ги посрещна въоръжен рицар-гигант, който небрежно се опираше на дръжката на петдесет фунтов чук.
Флагът, веещ се над малкия отряд принадлежеше на жрец-воин трети ранг. Това бе добре. Значи не възприемат сериозно Тедрик, щом не са се погрижили да изпратят нещо по-солидно. И всичко на всичко само десет, ниски, кривокраки и жилави наемници от Тарк. Като войници не бяха чак толкова лоши, но само в случаите, когато имаха работа с противници от тяхната теглова категория.
Отрядът се приближи на няколко крачки и спря.
— Ти си напълно въоръжен, ковачо? — сякаш не повярва на очите си жреца. — Защо?
— А защо не! Такъв навик имам, да посрещам гостите си, в същите дрехи, в каквито и те са дошли.
Те се измериха с предизвикателни погледи. След кратката пауза ковачът запита с едва скрита насмешка:
— На какво дължа честта да ви видя, жрецо? Нима не съм си платил, както се полага, данъка на великия бог?
— Така е, платил си го, но аз не съм тук заради данъка. Разнесе се слух, че при тебе се е явило странно божество, което е говорило с тебе и те е наставлявало в занаята ти и ти си направил неговото изображение.
— Не крия това. Аз нямам тайни от великия Сарпедион и неговите слуги.
— Възможно е. Но подобно поведение не подобава на божество, ама никак не подобава. Защо богът се е явил на тебе, а не на някой от нас, служителите на Храма?
— Това божество не прилича на Сарпедион. И всичко, което ще помоля бог Сарпедион и неговите слуги е, да ме оставят на мира. Аз добре плащам за това.
— Какъв договор си сключил с този Лосир? И каква цена плащаш за това?
— Засега не съм сключил никаква сделка. Удивен съм, разбира се, всъщност, кой съм аз? Прост човек. Ковач! Но мога ли да разбера пътя на бога? Мисля, че той след време ще каже цената си. Каквато и да е, аз ще платя с радост.
— Че ще платиш не се съмнявам. Но не на този Лосир, а на великия Сарпедион. Затова ти заповядвам, веднага да унищожиш изображението на този лъжлив бог!
— Ти ми заповядваш? Но защо? Нима да имаш личен бог е противозаконно? Повечето семейства в Ломар си имат свои богове-закрилници.
— Но не такива, като твоя. Сарпедион не желае твоят Лосир да съществува.
— Но той съществува! Нима великият бог е така изплашен и така слаб, че не може сам да се защитава от…
— Пази се, ковачо! И замълчи! Не богохулствай, иначе ще загинеш!
— Случвало ми се е, да богохулствам и преди, но Сарпедион не ме е докосвал. Поне, докато неговите жреци не получаваха такъв хубав данък от мен във вид на отлично желязо, което само аз мога да изработвам.
— Разнесоха се слухове и за новото желязо. Разкажи ни точно, как трябва да се прави.
— Жрецо, ти знаеш как аз отговарям на такъв въпрос. Това е тайна само моя и на моя бог!
— О! Ние имаме начини, които заставят да се разприказват и най-големите богохулници и твърдоглавци! Хора, хванете го! И разбийте дяволското изображение!
— Стойте на мястото си! — изрева Тедрик с такъв силен глас, че нито един човек не помръдна от мястото си. — Ако някой се осмели да направи крачка напред или да шавне с копието или лъка, да знае, че мозъкът ти, жрецо, ще се залепи по стените на ковачницата ми! Може ли медното гърне на главата ти да издържи удара на този чук? Може ли тлъстото ти тяло да се движи достатъчно бързо, че да избегне моя удар? Обещавам ти, че всички тези плъхове, които си довел, ще умрат преди да са успели да ме съборят на земята! А ако ме убиете, какво добро ще направите на Сарпедион, когато го лишавате от неговата част прекрасно желязо? Помисли над това, жрецо!
Известно време жрецът измерваше с поглед разсвирепялия се майстор. После, изглежда реши, че набелязаната жертва, едва ли ще бъде хваната жива и затова се обърна с гръб и заповяда на отряда си да тръгне обратно по улицата.
Тедрик веднага се върна в ковачницата. Ясно разбираше, че заплахите на жреца, не се явяват просто разклащане на въздуха. Сега рискът още не е голям, но следващото посещение, няма да бъде толкова мирно. За щастие той бе взел всички необходими предпазни мерки. Нито един от неговите хора не знаеше, че в затворените глинени съдове, които той подлага на такова внимателно нагряване, се намират само дървени въглища и кокс. В същото време, бронята и шлема, меча и щита, брадвата и чука, се закаляват в масло при температурата на врящата вода. Ваната за това се намираше край огнището на светая-светих на ковачницата — малката стаичка зад спалнята на Тедрик, в която той обикновено извършваше магическите обреди на ковачите, с които придаваше здравина на изделията си.
Вечерта подбра подходящ точилен камък със съвсем ситни зърна и се захвана да оформя режещите ръбове на новия си меч. После старателно закрепи двуръката дръжка с масивния ефес. Изкусните потръпващи пръсти на майстора поглаждаха, опипваха и изучаваха всеки сантиметър на стоманеното острие. Той ласкаво галеше с дланта си студената повърхност и усещаше скритата в нея сила и мощ. Да, това бе неизвестна преди сплав! Истински божествен метал!
На масата, върху брус от твърд дъб лежеше ивица черно желязо широко пет дюйма и дебело колкото пръст. Той леко чукна по нея с меча си. Разнесе се звън, приличащ на камбанен и на желязната повърхност се появи резка. Тогава хвана дръжката с две ръце и нанесе удар от средна сила — на острието не се виждаше никаква следа. Пое си дълбоко дъх и подложи божествения метал на последното изпитание. Удари с всичка сила на която бе способен. Той никога не бе замахвал досега така с меч. Подобно нещо си бе позволявал само с ковашкият чук или бойната брадва. Раздаде се рязък звънтящ звук, частите на разрязаната ивица се разлетяха на противоположни страни, а ужасното острие се заби яко в дъбовия брус. Той измъкна оръжието и загледа блестящото си изделие:
НИКАКВИ ИЗМЕНЕНИЯ!
За миг се превърна в мраморна статуя, така бе поразен от видяното, после сърцето му се изпълни с ликуване.
Сега оставаше само да нагласи закопчалките и кожените връзки към бронята. За тази работа му бяха необходими два дни. Така че, когато служителите на Сарпедион се самопоканиха отново, облечени в тежко снаряжение от най-доброто си желязо и готови да го надвият с броя си и живото тегло, той бе напълно готов за схватката. При това никой не встъпи в преговори с него. Вратата на стаята се отвори, нападателите видяха ковача и с викове се нахвърлиха яростно.
Но Тедрик грижливо бе избрал полесражението. Той ги очакваше в ъгъла. Зад гърба му се намираше стълбата, която водеше на втория етаж. Вдясно стената продължаваше напред цели двадесет фута. Отляво, зад стълбата, също имаше плътна стена. Докато не го изтласкат от тази позиция, едновременно можеха да го атакуват само двама души.
Първият удар бе хоризонтален, на нивото на шията и бе нанесен от Тедрик с такава яростна
