стремителност, подобна на онази, с която преди няколко дни разцепи ивицата желязо. Божественият меч почти не забави движението си, като разсече броня, плът и кости. Като че за миг главата в шлема и горната част на плещите останаха на мястото си, после тялото на врага рухна долу и заля пода с ведро изтичаща кръв от страшната рана.
Ковачът разбра, че няма никаква необходимост да влага толкова сила във всеки удар. Все едно, никой нямаше да може да се съпротивлява достатъчно дълго време. Затова със следващия удар, нанесен отгоре надолу, той разсече противника си само до брадата, макар и да можеше да го разполови. При връщането на меча с трети удар отдели главата на поредния божи наемник.
Противниците също нанасяха множество удари, като се целеха в главата, шията или плещите, но не можеха да преодолеят защитните доспехи. Безпокоеше го само грохотът. Пет години бе проектирал и създавал различни видове въоръжение и майсторството му бе неоценимо. Дълбокият шлем, който се опираше на рамената, бе подплатен с дебел слой кожи, а също и бронята, която защитаваше гърдите и гърба. Наложи му се да пожертвува част от подвижността си и не можеше да обръща главата си на всички посоки, но затова пък силата на ударите с меч се поемаха от рамената.
Оръжието на наемниците се плъзгаше по доспехите на Тедрик без да оставя дори драскотина или вдлъбнатина. Мечовете или се огъваха или се чупеха. Звън съпровождаше отскачането на бойните чукове и брадви. Въпреки това нападателите постепенно се придвижваха напред. Макар и всеки удар на Тедрик да отнемаше нечий живот на враг, него крачка след крачка го притискаха към стълбата.
И накрая се случи това, което чакаше и се надяваше. Натъкменият в блестящи медни доспехи жрец се показа зад редиците на наемниците. Той гледаше нещо зад гърба на ковача, подканяше го с размахвания на ръцете си и не криеше тези си жестове. Изглежда бе разделил хората си на две групи и част от наемниците се бяха изкачили по обходен път на втория етаж и така Тедрик бе захванат в клещи. А самият жрец стоеше зад оредялата група отпред и наблюдаваше как ще хлопне капанът.
Това бе, което му трябваше!
Тедрик сякаш отстъпи три крачки нагоре по стълбата, приклекна и като напрегна мускулите на краката си, скочи нагоре и напред. Двеста и тридесет фунта собствено тегло и петдесет фунта на бронята се стовариха на групата врагове и никой не се удържа изправен.
Но Тедрик бе първият който се оказа на крака. Хвърли се към жреца, вдигайки по пътя меча си, развъртя си и замахна, като в удара си вложи всичката си ковашка сила, умножена от скоростта на скока му. Стовари меча си така, сякаш пред него се намираше самият омразен Сарпедион.
После настъпи с крак оплисканата с кръв медна броня и се обърна към войниците. Ужас се бе изписал по лицата им. Те се колебаеха, сякаш чакаха нещо — заповед или знамение отгоре.
— СТОЙТЕ! — прогърмя Тедрик и размаха заплашително меча си.
— Но… ти трябваше… да си мъртъв… — заеквайки измърмори сержантът на наемниците, а хората му се насъбраха зад него с отпуснато оръжие. — Ти ТРЯБВАШЕ… да умреш… защото Великият Сарпедион… трябваше да те…
— Нещо не приличам на труп, а! — издевателски се ухили Тедрик. — Твоят Сарпедион е един страхливец, кръвопиец и нищожество. Празно гърне поставено пред очите на страшния образ на новия бог. Лосир ме води и защитава. Днес с помощта на Лосир ще довърша твоят гнусен демон и ще го захвърля обратно в преизподнята, откъдето е изпълзял. Сержанте — продължи ковачът, — искам да те запитам тебе и хората ти нещо: За какво се биете — за пари или от любов към професията?
Отвърна му неясно мърморене, но и то бе красноречиво.
— Не съм искал да се биете с мен, аз не вдигнах пръв меч. Сарпедион и лъжливите му слуги ви платиха със смърт вместо злато. Но ви обещавам, че до залез слънце всички те ще бъдат мъртви. Не ви съветвам да се намесвате на тяхна страна, докато не ви стане известно кой и как ще ви плати. Нима искате да бъдете разсечени на две като нежно платно, подобно на онези момчета, които сега лежат без да помръдват? Впрочем, готов съм да окажа внимание на всеки желаещ, макар и да нямам много време.
Но желаещи не се намериха.
Тедрик се обърна и закрачи към Храма. След няколко минути ковачът бе настигнат от неговия млад и верен оръженосец. Момчето дишаше тежко. На рамената си мъкнеше бойната брадва и чука от божествен метал.
Храмът на Сарпедион бе висок и тесен с външна стълба, изнесена далеч напред, която водеше към плоския покрив на сградата. Там в петоъгълна надстройка се намираше помещението с жертвения олтар и статуята на бога. Плътни редици наемници изпълваха стъпалата. Тук-там сред невзрачните железни доспехи проблясваха полираните медни брони на жреците.
Тедрик достигна началото на стълбата и започна упорито да си пробива път нагоре. Това бе тежка работа и той се стараеше да не се уморява прекалено. Не му бе ясно, какво може да го очаква при олтаря и затова трябваше да има нещо като запас.
Той се катереше нагоре и нагоре и с удивление забелязваше, че противниците му стават все по-малко и малко. Или бе довършил всички или се бяха разбягали, но вече от пет минути не виждаше медни брони. Най-после стигна помещението на олтаря. Очакваше да срещне вътре плътна фаланга врагове, но там се оказаха десетина наемници, които побързаха да се дръпнат назад, щом го видяха.
Тедрик излезе вън и като застана на най-горното стъпало, размаха ръце.
— Пътят е свободен! Идвай! — завика той на младия си помощник и момчето се понесе нагоре с брадвата и чука.
И така, с помощта на тези яки сечива от божествен метал ковачът Тедрик превърна в пух и прах каменната статуя на Сарпедион.
Дивайн, върховният жрец на Сарпедион, бе изпаднал в отчаяние, защото искрено вярваше на бога си. Но също така искрено вярваше и в съществуването и страшната мощ на новия бог на Тедрик. Този бог бе извършил чудо, в действителността на което никой не се съмняваше: бе се явил на ковача и му бе дал част от божествената си сила.
През живота на Дивайн Великият Сарпедион не бе се появявал пред очите на простосмъртните, но в миналото го бе правил неведнъж, както гласяха легендите. Нужно бе да се накара богът да се появи отново, да накаже отстъпниците и така да защити божествената си власт.
Без съмнение, най-добрият начин да се привлече вниманието на бога, бе да се принесе достойна жертва, така размишляваше жреца. Разбира се, не роб или няколко роби. И не девственица от просто семейство. Тази жертва трябва да покаже дълбокото си уважение към бога… Може би, самият цар?… Прекалено е стар… и пълен с грехове… но, има дъщеря…
При тази мисъл стомахът му се сви на студена топка… Но отчаяната ситуация изискваше извънредни и необикновени мерки. Той повика младшите жреци и им даде разпорежданията си.
Едра фигура в блестящи златни доспехи изникна на ръба на храмовия покрив. Това бе самият цар Фагон! Монархът на Ломара се насочи съм олтаря, където Тедрик с тържествуващ вик изтръгна от купчината отломки дроба на Сарпедион — парче дърво, боядисано с червен цвят. По стълбата нагоре, прескачайки по няколко стъпала едновременно бързаха десетина придворни.
— Тедрик, бързай! — задъхано изскриптя царят. — Жреците отвлякоха Роана и искат да я предадат на Сарпедион!
— Те не могат, господарю. Аз убих Серпедион! Виж!
— Могат! Те са извадили Свещеният лик от тайната гробница в подземието на храм Скин. Накажи тези предатели, преди да са убили Роана и ти ще бъдеш…
Тедрик не изслуша докрай щедрите обещания, всъщност сега и бедственото положение на принцесата
