Кларк Аштън Смит
Двойната сянка
Името ми е Фарпетрон. Нарекоха ме така в Посейдония, но дори аз, един от най-добрите ученици на мъдрия Авикт, не зная името на оногова, в когото ми е съдено да се превърна утре. И ето, че сега, в мраморното жилище на своя учител, при блещукащата светлина на сребърните светилници, аз нервно изписвам тези редове с магическо мастило върху безценен свитък, направен от кожата на дракон. После ще сложа дневника си в запечатан съд и ще го хвърля от прозореца в морето, за да не може съществото, в което ми е съдено скоро да се превъплътя, да унищожи записките ми за случилото се. И може би моряците от Лефара, отправили се със своите кораби на път за Умб и Пнеор, ще намерят моя съд, или пък рибарите ще съумеят да го уловят в мрежите си. И като прочетат разказаната от мен история, хората ще узнаят истината и ще чуят думите на предупреждението. Тогава нито един човек няма да стъпи на пътя, водещ към дома на Авикт, където намериха убежище демоните, а аз бях сполетян от тези ужасяващи събития.
Шест години аз живях тук заедно със своя стар учител, стремейки се към заветните тайни на мирозданието, забравил всички забавления и удоволствия, характерни за младостта. Изучавахме забранени науки и предания, в които никой друг освен нас не бе прониквал толкова дълбоко. Това ни позволяваше да извикваме към живот онези, които от дълги години лежаха в запечатаните гробници или пък обитаваха извън пределите на известните нам пространство и време. Малцина от живите се осмеляваха да ни навестяват тук, в нашата крепост, разположена сред брулените от вятъра голи скали, но, стига само да пожелаехме, пред нас се озоваваха различни посетители от най-затънтените и неведоми кътчета на Вселената. Тяхното описание не е по силата на човешкия език.
Строга и бяла, приличаща на надгробен камък, бе нашата обител, а долу, далече под нея, в голите черни скали се разбиваха вълните, тласкани от студения северен вятър. Понякога, макар и доста рядко, успокоилите се вълни притихваха, а тъмните им води лениво се поклащаха, подобни на пълчища от повалени демони. Тези звуци, издавани от морето, изпълваха дома ни като ехо в опустяла гробница. Картината се допълваше от ветровете, които фучаха стремително покрай високите кули, виейки в безсилната си ярост. Ако се погледнеше от морето, крепостта ни сякаш израстваше направо от отвесната скала. Покрай обърнатите към сушата портали се възправяха гигантски каменни химери, които като че ли охраняваха замъка. Допълваха ги грамадни каменни фигури на жени, пазещи квадратните портици там, където се разбиваха о скалите вълните на прибоя. Прекрасни и величествени статуи украсяваха и покоите на обиталището ни. Само те и съществата, които призовавахме, споделяха нашето уединение и самота.
Когато за пръв път аз, новопосветеният, се озовах тук, с панически страх изучавах мрачно-величавите ликове на онези, които служеха на Авикт. Обхващаше ме трепет само при вида на страховитите създания, материализиращи се от дима на огромните пещи; започвах да се мятам в неистов ужас, когато сивите и безформени зловонни същества се скупчваха по периферията на начертания на пода седемцветен кръг, опитвайки се да проникнат вътре и да се нахвърлят върху нас. Преодолявайки отвращението, аз пиех вино от ръцете на трупове и ядях хляб, подаван ми от призраци. С времето обаче всички тези чувства се притъпиха, аз спрях да обръщам внимание на необикновеното и преодолях страха. Обяснението за това се криеше и в овладялата ме увереност, че Авикт, владеещ всякакви заклинания и способи за прогонване на духове, може без никакво усилие да се избави от всички призовани от него фантоми.
Сега, хвърляйки поглед назад, си мисля за това, че би било по-добре да се ограничим със знанията, дошли до нас от маговете на Атлантида и Туле, или пък от тези, пристигнали от земята Му. Това би било напълно достатъчно, защото върху пожълтелите страници на ръкописите от Туле бяха нарисувани с кръв руни, благодарение на които бяхме в състояние да извикваме демоните на петата и седмата планети. Магьосниците от Туле бяха разкрили тайната да се отварят врати в бъдещето, а нашите предци, атлантите, знаеха пътя към далечните звезди и можеха да управляват атомите на веществата. Но всичко това беше недостатъчно за Авикт; той искаше да проникне в най-страшните тайни на мирозданието и изгаряше от страст да властва безгранично над света.
По време на отлив, когато стръмните скали се подаваха над водите, ние се спускахме по извития като полумесец бряг. Там, на мокрия пясък, намирахме странни предмети, донесени от теченията от незнайни далечни брегове, или пък изхвърлени от бурята от неведомите морски дълбини. Те представляваха огромни раковини, обагрени в пурпурно и алено, късове амбра, розово-бели вкаменени букети от вечно цъфтящи корали и много други. Дори веднъж намерих някакъв идол от позеленяла мед, украсявал в незапомнени времена носа на галера от Хиперборейските острови.
Веднъж, когато течеше вече третата година от моето обучение, цяла нощ бушуваше бясна буря, разбъркала морските пластове чак до самото морско дъно. На сутринта морето утихна и тогава настъпи съдбовният за мен ден. На небето нямаше нито едно облаче, а ветровете, изпращани от демоните, сякаш се бяха притаили сред голите скали. Морето тихо шептеше, а вълните се плискаха, заливайки пясъка, подобни на дантелените премени на тичащи девойки. Нещо изведнъж проблесна в купчина сплетени червеникаво- кафяви водорасли и привлече погледа ни.
Хвърлих се към приближаващата вълна и малко преди тя да се отдръпне, съумях да измъкна някаква странна плочка от кълбото изгнила растителност. Тя беше излята от непознат метал, подобен на стомана, но значително по-тежък, и имаше триъгълна форма, като в основата си бе малко по-широка от човешко сърце. От едната страна плочката беше гладка като огледало, а от другата върху метала бяха изписани няколко реда странно извити неголеми знаци; тези знаци не бяха нито йероглифи, нито букви от някаква позната на нас азбука.
След като разгледахме внимателно находката, изпаднахме в недоумение — не можехме да кажем нищо нито за възрастта, нито за произхода й. Много нощи и дни ние се опитвахме да разчетем странните писмена, водейки дълги и безплодни спорове за тях. Разположили се във високите покои на Авикт, намерили укритие от вечно бушуващия вятър, ние седяхме, склонили глави над тайнствения триъгълник, а светлината от сребърните светилници трептеше по лицата ни. Взирахме се напрегнато в загадъчните извити писмена, смисълът на които оставаше тъмен за нас. Авикт бе уверен, че в тях се крие тайна, дошла при нас от дълбините на времето.
Когато всичките ни усилия се оказаха напразни, Авикт призова своите умения на магьосник и некромант, но нито един от извиканите демони и призраци не знаеше нищо за тайнствената плочка. О, по-добре би било Авикт никога да не се беше опитвал да разчете тези загадъчни знаци.
Минаваха години, а ние не преставахме да се блъскаме над разгадаването на неведомите йероглифи, прониквайки все по-далеч и по-далеч в тъмното царство на неизвестното. От време не време Авикт, опитвайки се да намери ключа към разгадаването на тайната, извикваше духове и ги разпитваше за възможните тълкувания на надписа.
Накрая, по време на един от експериментите, Авикт изведнъж си припомни още една магическа формула и призова бледен, сякаш топящ се призрак на вещер, живял в доисторическите времена. В отговор на зададения му въпрос, той едва чуто прошепна на полузабравено наречие, че надписът на плочката е направен на езика на Змийските хора. Техните древни земи потънали в морето хилядолетия преди Хиперборея да се издигне от дълбините. Но вещерът не беше в състояние да ни каже нищо за смисъла на знаците, защото още тогава, в неговото време, което бе толкова отдалечено от нашето, Змийските хора вече били станали легенда. Магията и мъдростта на тази раса, изконно чужди за обикновените хора, били вече недостъпни.
Сред всички гримоари, намиращи се в библиотеката на Авикт, нямаше нито един, който да съдържа формула за призоваването на същество, принадлежало някога към Змийските хора. Мрачното полумитично минало беше непроницаемо за нас.
Учителят обаче знаеше едно древно заклинание на лемурите, с помощта на което сянката на мъртвец можеше да бъде изпратена далеч назад в миналото и после да бъде върната обратно. Подобно преместване във времето не причиняваше на сянката никаква вреда и тя помнеше всичко, което е узнала в странстването си, както и можеше да разкаже за това на изпратилия я в миналото маг.
И така, Авикт призова духа на древен магьосник, наречен Бит, и извърши тайнствения ритуал, използвайки за тази цел застинала в незапомнени времена смола от морския бряг и парчета вкаменено дърво. После заедно произнесохме заклинанието, изпращайки духа на Бит в отдалечената на много хилядолетия от нас епоха на Змийските хора, а след известно време извършихме друг обред и произнесохме друго заклинание, за да го върнем обратно.
