винаги ми е влияела по този начин — всеки път съм успявал като удавник за сламка да намеря изход.
Тя не ме руга. Попита ме как съм с напрегнат глас, от който настръхнах. Никога преди не я бях чувал да говори така. Казах, че съм добре и я попитах същото. Без никакво предисловие тя ми заяви, че има нещо, което трябва да знам.
Каза ми, че е била бременна и е направила аборт. Тя млъкна, а аз затворих. Не го направих, за да я нараня. Просто не можех да слушам повече.
Седнах на леглото и заплаках. Плаках, докато ме заболя главата. След няколко часа родителите ми се качиха на етажа да си легнат. Баща ми почука на вратата и ми пожела лека нощ, без да я отваря, както обикновено. Ако беше постоял секунда отвън или ако я бе отворил, щях да му кажа.
Щях да се опитам да му обясня как се чувствам, когато момичето, което четири години съм обичал, е било бременно, но е направило аборт заради нещо, което аз съм сторил. Щях да се опитам да му кажа, че много бих се радвал да имам дъщеря. Или нищо нямаше да му кажа. Само щях да подържа топлата му, суха длан, но и това щеше да е нещо.
Но нищо подобно не се случи. Чух стъпките му да се отдалечават и сърцето ми се заключи. Обърнах се и погледнах през прозореца към нощта, която все още е обсебила ума ми.
Рейф пристигна на следващата сутрин в десет и веднага ме попита какво се е случило. Тогава не му казах, но по-късно през деня, когато бяхме близо до брега, го направих. Изглеждаше шокиран, а това значеше много за мен. Беше хубаво да имаш някого до себе си, който разбира как се чувстваш.
Денят, в който пътувахме с влака към брега, бе странен ден. Сякаш всичко беше спряло, сякаш един епизод бе завършен. Мисля, че моята празнота ни помогна в начинанието, но също така промени и мястото, което открихме.
Бяхме твърде напрегнати, кипяхме от вълнение. Хората ни заглеждаха, докато вървяхме към морето. Трябва да сме изглеждали невероятно устремени.
Оказа се абсурдно лесно. Рейф ми показа къде е стоял. Не знаехме какво ще се случи, но бяхме уверени, че ще бъде приключение, нашето приключение. Хванахме се за ръце и затворихме очи в 4.05 следобед в събота, деветнадесети септември, 1994 година.
Двадесет и две
След няколко минути видях светлина. Не светлина, а сияние. Памет свършваше — мембраната бе само на няколко стотици ярда пред мен. Пътеката между дърветата водеше право напред. Взирах се в далечината и ми се струваше, че виждам очертание в мрака — черно палто.
Когато отворихме очи, равнината се простираше пред нас. В първия миг просто стояхме и гледахме втренчено. Дори не се и сетих да извадя камерата си. Някак не беше уместно. Все още я пазя някъде. В нея все още седи същата лента.
Нададохме радостни възгласи, подскачахме и крещяхме. Хукнахме към равнината. Сякаш издатините ни водеха нанякъде. По-късно стана студено и тежко и се събудихме по здрач на прашен площад в призрачно градче в средата на пустинята.
Няколко дни само се мотаехме, обикаляхме, спяхме, откривахме как съществува мястото. Не ни отне много време да разберем, че всичко е като насън. Спомнихме си неясни брътвежи по пиянски сбирки и се удивихме колко прави сме били. Дълбоко от паметта си изрових правилното име на това място. Тези няколко дни бяха последните от лятото, последните мигове на нашето истинско приятелство, последните мигове, когато бяхме едно цяло. Мога със седмици да ви разказвам за нещата, които открихме, за начина, по който се чувствахме, но няма смисъл. Няма да успея да ви накарам да ги усетите.
Беше друг свят и този свят беше наш.
Не ни отне много време да разберем също така, че този свят не е само приятен и светъл. На втория ден вървяхме към един замък. Той много приличаше на този, който видяхме с Окланд. Забелязах нещо с крайчеца на окото си и се приближих да го разгледам по-добре.
Беше бебе, малко момиченце. Гукаше сладко под един храст, самичко в равнината с размерите на Дания. Беше страшничко, но по онова време бебетата не бяха толкова неприятни и човек по-лесно се справяше с тях. По-късно се промениха. Често съм се чудел дали в Страната на Звездите е имало бебетата преди ние да намерим пътя за там. Не съм сигурен. Мисля, че променихме Страната на Звездите още в самото начало, дори преди Рейф да започне да го прави умишлено.
Два дни по-късно видяхме нашето първо Нещо, видяхме как то се превръща в чудовище. Беше чудовище на Рейф и много приличаше на баща му. Така и не разбрах тази работа, но предполагам старецът на Рейф не бе особено приятен. Не можеше да се сравнява с майката на Джи, но според нормалните стандарти със сигурност можеше да се нарече копеле.
Мисля, че това преобрази Рейф. След чудовището той промени отношението си към Страната на Звездите, а може би и тя промени отношението си към него. Не смятам, че нещата между нас биха се развили по този начин, ако не бяхме открили Страната на Звездите. Тя ни промени точно толкова, колкото и ние нея. Рейф я преобрази повече от мен и мисля, че затова полудя, а аз станах това, което съм днес. Не знам кой направи по-добрата сделка.
Същата вечер аз започнах да мисля за вкъщи. Бях казал на родителите си, че ще отсъстваме само няколко дни и чувствах, че ще мога да се върна в реалността.
През последните няколко часа Рейф бе започнал да се държи странно. Спираше от време на време, ослушваше се, после казваше, че няма нищо и продължаваше. Най-накрая ми обясни: бе усетил, че има нещо друго, някакъв друг слой. В Страната на Звездите той чувстваше това, което аз чувствах в нормалния свят: че има нещо друго извън този свят и искаше да разбере какво е.
Концентрирахме се, отворихме ума си и подушихме за нещо друго, за нещо повече. Вечно незадоволени!
Озовахме се в Града. Отне ни време да осъзнаем, че това не е друга част от Страната на Звездите. Все едно открихме цяла стая с подаръци за Коледа. Всички мисли за вкъщи се изпариха от ума ми. Само след няколко часа бях убеден, че тук ще бъда по-щастлив, отколкото в Страната на Звездите, че това е мястото, където ще се връщам през годините. Сякаш гледах научен филм, направен само за мен, друг странен свят, на който познавах достатъчно добре правилата. Винаги съм мечтал за такъв свят — интересен и сговорчив, място, където да се чувствам тайнствен аутсайдер.
След няколко дни Рейф се отегчи и поиска да се върне в Страната на Звездите. Знаех, че вече трябва да се прибирам вкъщи и затова тръгнах с него. Рейф се ядоса, но аз бях убеден, че трябва поне да си покажа носа в родното градче или дори само да кажа на родителите си, че съм добре. Мина му като разбра, че смятам да се върна веднага след това.
Проправихме си път към Страната на Звездите. Намерихме тихо кътче и следвайки начина, по който бяхме дошли, затворихме очи и насочихме мислите си, събрахме приятелството и познанията си, спомнихме си дома и се пресегнахме към него.
Когато отворихме очите си, видяхме, че все още сме в Страната на Звездите.
Опитахме отново. И отново. Отидохме на друго място и опитахме пак. Влязохме в Града и отново опитахме, но се върнахме обратно в Страната на Звездите. Ден и половина опитвахме през няколко часа, докато ни заболя глава. Спогледахме се с кръвясали очи.
Не можехме да го направим. Не можехме да се върнем.
Казахме си, че това е само временен проблем, че сме изморени, омагьосани. Върнах се в Града да намеря относително нормално място, където да си почина за няколко дни. Рейф остана в Страната на Звездите.
За пръв път, откакто бяхме дошли, се разделяхме, но бях преживял достатъчно и се нуждаех от известна стабилност. Спомням си как ме погледна Рейф точно преди да замина — кимна, кимна ми, както безброй пъти го беше правил в училище, на улицата, по баровете. Но очите му бяха по-различни, насочени другаде. Очите му бяха започнали да гледат навътре.
Опитвахме отново следващите няколко седмици. Бях казал на Рейф къде може да ме намери в Града. На
