Старк да трябва да си спомня неща, които си умира да забрави. Старк няма да забележи: той е твърде шибан глупак.
И защо той можа да направи всичко това? Защото аз му позволих.
Веднага щом излязох от кръга, паднах по лице и нараних бузата си в камъните. Бебето за крака на Джи все още се опитваше да ми изпее нещо, макар и да нямаше глава. Стържещият му дъх усилваше свистенето в ушите ми. Успях да се изправя и последвах Джи. Виках, крещях му да спре. Но той не можеше да ме чуе. Навярно дори не си спомняше, че съм там.
Хлъзнах се по пътя, спънах се в един мокър камък. Следвах шума от стъпките. Въздухът бе твърде плътен, за да мога да видя нещо през него, наситен от гнилозелено. Също така беше горещо, много по- горещо, отколкото всъщност е в Обърни Се. Аз бягах, а въздухът бавно се сгъстяваше още и още, образувайки форми, които ме удряха. Вече си проправях път сред мека планина от плът, която се движеше, огъваше, събираше. Все едно да бягаш през море от разпилени ръце в тъмнината, през ръце и крака, които изпълваха всеки инч около мен. Нищо не можех да чуя. Виждах всичко в черно-зелено, сякаш съм затворил очи. Но продължих — трябваше да съм до Джи, въпреки че аз вече бях с него в известен смисъл.
Ударих се в нещо твърдо. Разбрах, че е стена. Опипах я. Открих врата и я отворих с помощта на силния вятър. Втурнах се през прага. Спънах се и паднах върху някакви стъпала. Запълзях по тях толкова бързо, колкото можех. Сякаш част от мозъка ми бе закачена за петите и се дърпаше при всяка крачка. Дърпаше се като сухожилие, твърдо, опънато, готово да се скъса.
Най-отгоре отново се изправих на крака и тръгнах по лепкавия паваж. Задушавах се от горещина в гъстия въздух. Вървях след Джи, който все още бе на ярдове пред мен. Усещах как нещо го дърпа. Усещах как всичко от Страната на Звездите изтичаше през изгнилия коридор на тази мъртва сграда. Нещо ме тласна напред. Всяка стъпка приличаше на новина за смъртта на любим човек, всеки дъх — на миг, когато светът пробожда лицето ти с нажежено желязо. Някой изкрещя. Впуснах се настървено през хлъзгавата лепкавост на въздуха, който сега бе съставен от плът. Нямах представа нито за време, нито за пространство. Може да съм вървял минути, може часове. Може и години.
После изведнъж отново се блъснах в нещо твърдо. Опипах за врата, но не открих. Усещах само грубата повърхност на камък.
Извих глава и погледнах нагоре. На няколко ярда от мен играчката на бебето бръмчеше и тракаше, после се удари в стената. Освен ако това не беше стена. Беше подът. Джи пълзеше точно пред мен към нещо, което ревеше в ъгъла на стаята. Изпочупих ноктите си в грубия камък, докато пълзях след него. Не можеше и дума да става за изправяне — всяка крачка напред все едно си удрях главата в скала.
Почувствах допира на топла, суха длан върху моята. Дръпнах ръката си с рев дори преди да разпозная усещането. Погледнах изцапаните си пръсти. Разбрах — това беше ръката на баща ми. Помирисах вонята от петното, през което пълзях. Разбрах къде съм. И преди съм бил тук. Тогава успях да измъкна Джи от това място, но бях по-силен.
— Джи, недей! — изкрещях аз. Хвърлих изгнилата плът надалеч от ръката си и се приведох под тежестта. Не можех да се изправя, но се движех малко по-бързо, достатъчно бързо, за да видя, че Джи се изправя на колене пред нозете на една жена. Косата й представляваше дълъг черен водопад и вибрираше от съсиреци. Очите й също бяха черни, защото главата й бе плъпнала от паяци.
Тя се усмихна на Джи, когато той тръгна към скута й. Усмивката й бе най-зловещото нещо, което изобщо някога бях виждал. Джи извърна към нея лице, измъчено от всички болки, които бе преживял след смъртта й, набръчкано от всички грижи на порасналото момче, които тя не бе могла да прогони. Жената посегна да погали лицето му и аз разбрах, че този път няма да мога да го спася.
Защото вместо да го погали, тя прокара нокти по бузите му близо до очите и го одра — отвори рани, достатъчно дълбоки, за да пъхне пръсти в тях и да разкъса кожата му. Джи крещеше, но не се опита да избяга. Не искаше да бяга. Искаше да бъде с майка си.
Когато пръстите й проникнаха достатъчно дълбоко, тя скочи на крака, здраво вкоренени в земята, преви се и дръпна. Главата на Джи се откъсна от тялото, вратът му се провлачи като корен на зъб. Тя я вдигна над себе си и я запокити към пода. Устните му все още се движеха. Последното нещо, което извика, бе към мен.
— Това си ти, Старк! Ти го направи!
Устата му се разкриви на пода пред мен. Изведнъж успях да се изправя. Успях, защото най-накрая бях разбрал — не говореше Джи, но той беше прав. Аз бях направил това. Всичко.
Нахвърлих се върху майката на Джи. Тя изчезна преди да я достигна. Спънах се в тялото на Джи и паднах. Зърнах нещо черно — черното палто, което бях следвал, палтото на мъж, който винаги бе стоял пред мен. Видях тъканта, шева по черния плат, нишките, които оставаха зад един човек, който винаги вървеше напред. Долових дъха му, чух ботушите му по камъка, спомних си времето, когато този звук бе знаменателен, времето, когато и двамата бяхме герои, когато бяхме приятели. И си спомних колко обичах този звук, това палто. Всичката мърсотия вътре в мен се изцеди във въздуха и остана само споменът.
Двадесет и едно
Бях на осем, когато срещнах Робърт Алфред. По това време „Книги Старк“ вървеше добре — процъфтяваше по онзи тих начин, който се харесваше на баща ми. Бяхме се преместили в самостоятелна къща в околността. Бях тихо момче, сериозно и любознателно. На мен можеше да се разчита, че ще си почистя стаята, че ще бъда учтив с гостите.
Когато Рейф дойде в нашето училище, аз вече си имах свой живот. Бях мирен и ученолюбив. Всички виждаха само това в мен, а много малко бяха онези, които искаха да научат повече.
Рейф бе доста по-различен. Той беше лошото момче, което сякаш винаги стои наказано в коридора. Не можеше да мине урок, без да възрази на учителя. Не беше глупав, само темпераментен. Но училищата не харесват такива деца.
Случайно и противно на очакванията станахме приятели. Играех на топчета на двора с моите приятелчета, а Рейф играеше на няколко ярда в друга група. Отделните групи в двора приличаха на суверенни щати, всеки от които отричаше съществуването на останалите. Никога до този момент не бях разменял нито дума с Рейф. Макар да бяхме в един клас от няколко месеца, нашите пътеки просто не се бяха пресичали. Приличахме на изхвърлени от кораб товари. Носехме се по течението на реката, далеч един от друг. Странното е, че ако не беше онзи сблъсък тогава в двора, всичко щеше да си остане както преди и нищо от това, което ви разказвам, нямаше да се случи.
Дори и не помня вече как се играе на топчета, нямам и най-малка представа какво им беше толкова важно на правилата. Всичко, което си спомням, е, че топчето ми полетя по чакъла, влезе в съседната игра и разпръсна другите топчета.
Веднага скочих да се извиня, тъй като си бях добро момче, но Рейф не искаше и да чуе. Той грабна топчето ми и го хвърли зад оградата. Беше глупаво и детинско, но на Рейф не му вървеше много — всички го възприемаха като лошо момче. Открих, че разбирам импулса му. Преди да разбера какво правя, гневно грабнах едно от неговите топчета и го запокитих в същата посока.
Рейф ме погледна за миг, озадачен. После сграбчи шепа топчета от нашата игра и те отлетяха. През това време момчетата, с които бяхме играли, се бяха разпръснали на сигурно разстояние. Бяха ни оставили до оградата само двамата. Редувахме се да хвърляме трудно завоюваните топчета на другия извън оградата със съсредоточения гняв на боговете.
— Какво,
И двамата се стреснахме от крясъка. Мистър Маргант крачеше заплашително към нас. Изведнъж се превърнахме в две малки момченца, хванати натясно. Учителят ни крещеше, искаше да знае какво би се случило, ако някой минава отвън. Усетихме горещия срам на глупостта. Заповяда ни да влезем в училище и да седнем на пейката пред директорския кабинет.
Тогава бе основан съюзът ни. Доброто и лошото момче на една и съща пейка, за едно и също провинение. Нямахме какво да си кажем един на друг. Но бяхме замесени в едно и също нещо и Рейф ми се
