— Защо Рейф не се появи досега? Искам да кажа, ако е бил в Окланд седмици наред, защо не се появи и не те нападна веднага?
— Не мисля, че е бил от толкова време в него. Предполагам, че е влязъл в него, колкото да му насади идеята за Дилигенц II и да го пусне като примамка. По-късно мисля, че е влязъл, докато Окланд скиташе сам из страната на Звездите. Защо е изчакал там, не знам. Може би не е бил достатъчно силен. Може би е искал да се съберем двамата с теб. Просто не знам, Джи.
— Какво се случи в хотелската стая в Котка?
— Беше Нещо. Трябва да е било.
— В Града? Как, по дяволите, е станало там?
— Не знам. Предполагам, че причината е в Рейф. Точно това се опитваше да направи последния път, не си ли спомняш? Да срути стената.
— Къде е той сега?
— Джи, аз наистина не…
В този миг страшни крясъци ни удариха като камшици. Жестока червена светлина ослепи тъмнината. Стотици лица ни заобиколиха — редица зад редица, в окръжност с диаметър около четиридесет ярда. Всички си приличаха — с разкривени усти от обвинителни викове. Лицата се възнесоха над нас, оплетени в крещящо войнство. После отново настъпи тъмна тишина.
— По дяволите — разтрепери се Джи. Трябваше да се съглася с него.
Забавихме ход. Светлината отново ни порази. Крясъците ни нападнаха — по-силни, по-ужасни. После всичко се изгуби. Огледахме се нервно в тъмнината. Тъкмо щяхме да продължим напред и светлината отново ни заслепи. Крясъците прободоха тъпанчетата ни, удряха се в черепа ни като юмруци в лед. Кръв потече от носа на Джи и опръска паважа.
Отново тъмна тишина. Но още преди да тръгнем, лицата отново ни обкръжиха и ускориха ритъма на своя танц, който ни обгръщаше с тъмнина и кошмар. Картините на крясък и ярост непрекъснато се сменяха. Кръв от носа ми опръска ризата. Затиснахме уши с ръце, макар да знаехме, че това няма да ни помогне. Би могло да се каже, че бе по-скоро светло, отколкото тъмно. Приведохме се под тежестта на крясъка и болката. Високи тъмни кули започнаха да се издигат над обръча от лица. Кулите се виждаха безлични и безформени. Притъмняваше. Небето зад сградите се вихреше и спускаше отпред като сенки откъм ъглите.
Ослепи ни светлина. Обръчът от лица се плъзна към нас, събирайки цялата светлина. Бледочервено сияние, набраздено от ивици пепелявожълто. Червеникав здрач плуваше над нас в мастилени цветове и се извиваше нагоре да догони небето.
Беше Обърни Се, Кварталът-кошмар. Олюлявахме се, махахме безпомощно. Опитах се да бутна Джи надолу, за да не вижда.
Кръгът се смаляваше, лицата ни приближаваха. Всички очи ми бяха познати. Очите на Зенда бяха там, тези на Шелби, на майка ми и на баща ми. Мигаха от едно празно лице на друго, разтегнати извън формата си от разкъсващата сила на крясъците.
Изведнъж на пода се появи бебе. Долната част на челюстта му липсваше. Лицето му бе почерняло от рани. От устата му капеше кръв по паважа. То пълзеше към нас, а след него оставаха петна от размазана плът.
Джи и аз изкрещяхме безпомощно. Изкрещяхме от ужас почти по едно и също време с удара от светлина. Несъзнателни, неконтролируеми крясъци. Тела без мозък трепереха в безпомощен ужас. Горната част на челюстта на бебето хлътна. После се пресегна към ръката на Джи. Той отскочи назад. Мускулите му се свиха, без да усети.
Така и не съзнавахме, че сме двама. Усещахме се само като форма, с която споделяме тъмнината. Очите на Джи проблясваха невиждащо край моите и към небето. Устата му се изви в рев. Той видя къде се намира. Отново изрева, а сухожилията на врата му се изпънаха. Имах чувството, че ще се скъсат. Всички мускули по тялото му се свиха изведнъж. Сякаш тялото му се спусна да бяга във всички възможни посоки по едно и също време. Отново ме стрелна с очи, но нямаше никаква представа кой съм, никаква.
Промъкнахме се напред към стената от лица. Джи размаза гръбнака на бебето с крак. Замахна напосоки към лицата и те се раздробиха от удара. Разноцветна мръсотия се показа изпод гладките им лица. Джи стреля към тях. После се опита да побегне, но бебето се улови за крака му. Хукнах към стената — не исках да изпускам Джи. Бебето ме погледна и се задави от смях.
— Бих могла да съм ти дъщеря, Старк — прошепна то. — Бих могла да съм ти дъщеря.
Ритнах го. Главата му се откъсна и се блъсна в стената. Надолу потекоха петна и очертаха контурите на вехта памучна рокличка.
В началото Рейф и аз бяхме партньори. Бяхме единствените, които знаеха как стават нещата, единствените, които можеха да споделят сънищата на другите. Страната на Звездите бе наша, празнувахме. Опознахме я, открихме как действа. Беше чудна — като лунапарк, като лято. Отново бяхме млади, спомнихме си усещането. Отново се попекохме на слънцето от времето, когато „утре“ бе много по- вълнуващо от „днес“, когато летата ни се струваха безкрайни.
Докато не открихме път навън, ние така и не разбрахме истинската същност. Приличаше на свят на мечтите и действаше като такъв, но не бяхме сигурни. Тогава Рейф откри, че можем да излезем през стените. Рейф беше този, който откриваше нещата, като изключим самото начало. Той водеше, а аз го следвах, както винаги. Когато си спомня за Рейф от онова време, виждам гърба му, накъсания си дъх и как се опитвам да го настигна.
Но аз започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в Града. Твърде дълго бях живял празен, подивях, бях обгорял отвътре. Имах нужда от основа, от някаква конструкция, върху която да стъпя. Не можех вече да я получа от дома си, но все отнякъде трябваше да дойде. Мисля, че се случи по времето, когато Рейф започна да се отдръпва от мен, когато обърнах гръб на всичко, което бяхме открили, когато изгубих куража си, загубих желанието си за приключение на всяка цена. Тогава срещнах Зенда.
Срещнах я и я изгубих. Всъщност никога не я бях имал. Това ме накара да осъзная, че все още съм същият отвътре, че чувствата и откритието не ме бяха променили изобщо.
Това ме нарани. Нарани ме силно. Тя бе всичко, което някога съм искал. А така и не посегнах да я имам. Никога не й казах какво чувствам към нея, освен веднъж.
Мисля, че беше тъжна. Тя не беше вече до мен. Спря да се чуди дали трябва заедно да гледаме напред. Обърна се на другата страна и продължи живота си. Тя се придвижи напред, но не надалеч. Остави ме да си стоя в ковчега, който сам си бях направил. Да извървя целия този път и да остана на същото място бе повече, отколкото можех да понеса. Когато разбрах какво има да ми казва Рейф, избухнах. Единственото, което бях постигнал, бе разгром. Бях се разпаднал, бях изгубил корена си. Нищо повече не се появяваше. Единственото, което открих, бе колко дълго едно дърво може да изглежда силно, след като умре и изсъхне отвътре.
Междувременно Рейф се беше променил. Той не бе останал същия, не си бе губил времето. Беше продължил и се бе променил като всички. Всички освен мен. И когато го погледнах, открих, че не го познавам вече. Не познавах единствения човек в света, който знаеше кой съм.
Не знам каква бе мотивацията му тогава. Не го виждах често. Не след дълго започнахме да се срещаме само в сънищата. По това време всичко се бе разпаднало и ние така се мразехме, че почти разрушихме света в стремежа си да убием другия. Заклевам се, мислех си, че аз съм правият и все още го мисля. Но толкова е трудно да се каже. А когато стигнеш фаталната точка, не е важно кой е прав. Бяхме променили Страната на Звездите и тя беше променила нас. Убих Рейф, за да запазя Страната на Звездите, да запазя спомена за отминалото детство. Като се замисля, убих го и защото го исках мъртъв. Но тъй като аз и Рейф бяхме големи мечтатели, аз не го убих напълно.
Той винаги е бил по-бърз от мен, винаги с една стъпка напред и все още е така. Ето ме, вървя през Града като неудачника Филип Марлоу. Опитвам се да не изоставам, да бъда забавен, да бъда нещо, каквото и да е. А той просто ме разиграва като глупак.
Йеа, изберете някой от Центъра така, че Зенда да е замесена и повикайте Старк. Йеа, кажете, че Идилия е застрашен така, че Старк да направи всичко за нея. Йеа, обзаведете Окланд с кошмари така, че
