На около двайсет ярда пред нас котката спря и седна на тротоара. Когато я настигнахме, тя отново се изправи и ни поведе към една врата от другата страна на улицата. Очукана каменна стълба водеше към голяма дървена врата, избеляла от времето. Котката седна най-отгоре и погледна към вратата. Останахме така за миг, чудейки се какво ще последва. После Шелби се засмя:
— Някак очаквах котката да отвори вратата — призна тя и посегна към дръжката.
Вратата се отвори. Отне ми време да разбера какво виждам. В началото си помислих, че мястото е пълно с вълна в различни цветове, напръскани своеволно със зелени точки. Но не.
Пред нас се простираше коридор. Широко и величествено стълбище водеше навътре към обширно фоайе. Подът на коридора, всеки възможен инч от стълбището, бе покрит с котки. Различни по цвят и порода котки, строени в редове ни гледаха безмълвно.
Чух как Шелби преглътна. Погледнах я.
— Напрегнато — каза тя. Котката, която ни бе довела, пристъпи прага и изчезна в морето от козина и мустаци. Пристъпих към прага. Котките не помръднаха. Пристъпих още няколко инча. Пак не помръднаха. — Какво
— Не знам — промълвих обезпокоен. Чудесно се разбирам с котки. Това е едно от основните ми умения. Но в тази вечер, първо входната порта, сега и това.
Тогава изведнъж котките в коридора се размърдаха и направиха пътека. Тръгнах с Окланд напред. Шелби ме последва. Стигнахме някъде до средата. Тогава котките спряха.
— Сега какво?
— Вратата — предложих аз. Тя я затвори и тогава котките от ниските стъпала се размърдаха. Изправиха се и без някаква особена причина тръгнаха напред-назад — двеста или повече. Вървяха нагоре-надолу по стъпалата, кръстосваха коридора. Приличаха на вълнички в река.
Като изкачихме стъпалата нашият водач отново изникна и ни въведе в обширното фоайе. Около трийсет квадратни ярда, с ниша, пред която стояха вехти дървени бюра. Явно някога е било фоайе на хотел. Свободната площ бе заета от стотици, може би хиляди бързо циркулиращи котки. Не изглеждаше, че ни обръщат особено внимание. Продължаваха по пътя си, триейки се в краката ни.
Шелби ме държеше за ръката по пътя ни през развълнуваните котки. Почти бях доволен, че Окланд не е буден да види това. Щеше да иска обяснение. Нямах такова.
Прекосихме фоайето през друго стълбище, също толкова широко като предишното и също така покрито със сновящи котки. По средата на стълбата се обърнах за миг да погледна фоайето. Чудех се дали движенията им имат някаква последователност, дали значат нещо.
Но те не се движеха повече. Отново седяха на място и гледаха вратата, през която бяхме влезли от улицата. Виждах единствено хиляди котешки гърбове. Нещата продължиха по същия начин и нагоре. Задминехме ли ги с няколко стъпала, те спираха да се движат и сядаха отново подредени в редици с поглед към външната врата.
Трябваше да съм подготвен за първия етаж на хотела, но не бях. Най-горе на партера стълбището елегантно се раздвояваше. Всяка половина се свързваше с различни части на първия етаж. Областта встрани от стълбището бе десет фута широка — разкошен коридор между стълбището и стената, покрита с врати, зад които вероятно се намираха отделните апартаменти.
Този коридор, площадка, мецанин, или каквато и там архитектурна особеност да бе, също се задушаваше от котки. Те заемаха стотици квадратни фута. Не сновяха, а стояха тихо и наблюдаваха как ни водят към апартамент 102. Спрях за миг пред вратата и зареях поглед над котките. Чудех се какво им става. Това, което ме притесняваше, не бе толкова скупчването им на едно място, колкото сериозните им погледи. Котките в Котка са винаги приятелски настроени — това е тяхно място и нямаше защо да се страхуват от хората, които влизат тук. Хиляди очи ме гледаха безучастно.
Почуках на вратата.
През цялото време, откакто бях напуснал Страната на Звездите, при бягството ни от Цветния и странното ни посрещане в Котка, ме преследваше някакво чувство. Трудно е да се обясни, освен че прилича на пъзел. Сякаш нещата се сглобяваха по някакъв начин, сякаш нещо, което дълго време бе стояло на хоризонта, най-сетне бе приближило. Не ми харесваше това чувство. Изобщо. Бях се научил да не харесвам пъзелите, защото те по принцип означаваха, че става нещо, за което ти нищо не знаеш. Особено не харесвах този. Сякаш идваше отвътре.
Когато вратата се отвори и Джи се изправи пред мен, нямах думи да изразя радостта си. За миг и двамата просто стояхме и се гледахме. После той се спусна към мен и подхвана Окланд. Претърколи го нежно в прегръдката си — явно би могъл да държи и бебе в ръцете си, без никаква опасност.
Обърна се и тръгна през коридора към стаята в дъното. Последвах го отпуснат — сега, когато трябваше да нося само себе си. Зад мен Шелби се пресегна и ме потупа леко по раменете.
Влязохме в стаята. Зенда и Снед се изправиха. Както Джи, така и Снед все още успяваше да изглежда категорично груб и опасен, дори и приютен в призрачен апартамент. Кимна ми.
— Значи си отгатнал правилното място, Джи — каза той.
Джи изръмжа и остави внимателно Окланд на канапето. Скъса крачола на Действащия и разгледа раната.
Взирах се в Зенда, тя — в мен. Вместо широките поли, които носеше последните години, и властните костюми, тя бе обула изтъркани черни джинси и дълго яке в наситено зелено. Бе прихванала косата си с ластиче. Изглеждаше млада и висока, както винаги.
Усмихна се и тръгна към мен. Предполагам, че приличах на себе си, защото бях облечен, както винаги. Когато се пресегна и ме прегърна, десет години се стопиха. Почувствах отново пъзела, разбрах, че е нужен. Продължи само миг, но ми бе достатъчно, за да проумея, че нещата трябва да се променят. Трябваше, най- накрая.
— Счупен? — дочух въпроса на Снед.
— Йеа — отговорих аз. Ръката на Зенда погали моята, преди да се отдели от мен. — И прострелян. — Клекнах до Джи при канапето. Шелби и Зенда се поздравиха. И преди са се виждали, но не често. Не знам защо, но се отнасят хладно една към друга. — Много ли е зле, Джи?
— Зле е. Ще умре.
— Не, недей така. Кажи ми го направо.
— Какво мога да ти кажа, Старк? Ще си умре. Погледни! — Погледнах. И видях локва кръв. — Изгубил е много кръв, болен е. Ако тук имаше медицински център, може би щеше да има някакъв шанс. Но няма! Няма начин да се оправи.
Притиснах лицето си с ръце. И преди съм губил клиенти. Все едно си лекар и губиш пациент — не си предписал правилното лекарство в правилния момент. Някой умира. Колкото и да си повтаряш, че си направил всичко възможно, че си взел най-добрите решения за момента, пак се чувстваш отвратително. Не е твоя вината, но е. Твоя е.
Върнах се в центъра на стаята. Зенда, Шелби и Снед ме гледаха. Не ми беше приятно да ставам център на внимание. Чувствах се зле. Това не бе просто клиент. Нито пък само някаква работа. Апартаментът приличаше на бледо осветена сцена, а приятелите ми — на актьори, случайно попаднали там. Нямаше публика, нито сценарий. Стоях там, а в мен бяха вперени очите на хората, които добре ме познаваха. Накрая осъзнах, че трябва отново да стигна до същността на нещата, че трябва да направя нещо.
Мигът се проточи и избухна. Посегнах към чашата с кафе. Шелби поднови разговора.
— Момчета, съзнавате ли, че цялата сграда е пълна с котки?
Всички леко помръднахме, раздвижихме се. Стаята стана отново стая.
— Йеа — каза Снед, може би малко неспокоен. — Пълни се от няколко часа. Котаракът на Старк също е някъде там. — Той млъкна, после я погледна. — Коя си ти всъщност?
Зенда също си наля кафе.
— Защо този апартамент? — попитах аз. Тя вдигна рамене. Открих, че търся запалката си, изучавам кафето си, правя всичко друго освен да я погледна в очите. Чудех се дали забелязва, дали чувства нещо. Искаше ми се да съм сигурен, че само аз усещам нещо.
