стенание.
Изпсувах и избутах бюрото в ъгъла на стаята. Бъг Анели се плъзна и падна на пода, но открих, че това не ме вълнува особено. Наместих бюрото, хванах Окланд и го повдигнах. Занесох го до бюрото и положих отгоре главата му, после краката. Все едно си лежеше там.
Грабнах Бъг Анели и тръгнах към спалнята. Взех оттам една бомба и се наместих зад вратата. Извадих панела на дисплея и сложих бомбата вътре. Работех извънредно внимателно. Поставих машинката на дръжката на вратата.
— Почакай, Старк — каза тя. — Какво е това? Какво сложи вътре в мен?
— Бомба — казах аз. — Приятен ден.
Не обърнах внимание на виковете и вайканията й. Върнах се до бюрото и скочих отгоре. Намерих своя Фърт и го настроих за рязане. Ослушвах се към коридора. Все още нищо не се чуваше, нито звън от вратата на асансьора. Надявах се да им отнеме поне половин минута да дойдат до вратата. Не бе много, но бе всичко, което имах.
Закрих лице с ръка, вдигнах Фърта към тавана и го включих. Зелена светкавица проряза мазилката. Отдъхнах си. Никога преди не бях опитвал да пробивам дупки в тавана и не бях сигурен, че ще се получи.
Разбрах, че прониквам, когато чух изплашен вик от горния апартамент. Знаех, че хората над мене ще искат да стоят далеч от събитието. Затова бързо описах кръг в диаметър два фута в мазилката. Натиснах по-силно нагоре. Дискът от пода подскочи. Получих достъп до горния апартамент.
Две лица от различен пол, но не в първа младост се показаха в дупката.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — запита вбесен възрастният мъж. Носеше очила. Сбръчканото му лице бе увенчано с кичури побеляла руса коса. Все едно беше излязъл от илюстрация на думата „стар“ в речника.
— Пробивам дупка в пода ви — казах аз. Толкова рядко съществуват подобни възможности. Трябва да се възползвате от тях, когато ви застигнат. Аз поне го правя.
— Не ми се прави на умен, младежо. Просто веднага престани с това пробиване.
— Вече спрях — отговорих с невменяема усмивка. Стана ми приятно. Бих могъл да седя и да си бъбря със стареца цял ден. — А сега съжалявам, но ще трябва да напусна апартамента си през вашия.
— Няма да направиш това!
— О да, ще го направя, и още нещо — имам нужда от помощта ви. — Наведох се и изправих Окланд. Той стоеше по-скоро сгърбен, отколкото изправен, ако трябва да бъдем точни. Хората в несвяст са доста тежки. Повдигнах ръцете на Окланд така, че да се покажат през дупката на пода, а старецът ги бутна отново надолу. Пак ги промуших нагоре и старецът отново ги бутна надолу.
— О, Нейвил — скара се старицата. — Не ставай идиот. Хвани ръцете на господина.
—
— Извинете съпруга ми — каза тя. — Той е много
Нейвил зафъфли нещо, а после хвана другата ръка на Окланд, но с ясното изражение, че върши нещо против волята си.
— Всичко това ще свърши зле — заяви кисело той. Не му казах, че сигурно е прав. Приведох се, подхванах Окланд за кръста и го бутнах нагоре с всички сили. Издърпващата мощ на двойката отгоре не бе херкулесовска, но с още едно побутване изхвърлих Окланд горе. В този миг чух стъпки в коридора.
Слязох от бюрото и го бутнах силно към ъгъла на стаята. После скочих нагоре към дупката и се издърпах нагоре под крясъците и предупрежденията, които долитаха от коридора към вратата на апартамента ми. Веднага щом се качих във всекидневната на старците, наместих диска от пода на мястото му. В единия край се бе отчупил накриво, но пък точно това помагаше да не падне право долу. О’кей, това си бе чист късмет, признавам.
Метнах Окланд на рамото си — без малко да падна, но успях да запазя равновесие. Благодарих на старицата и се съгласих пред стареца да възстановя всички щети по поправката на пода. Отворих вратата им. Силен пукот отдолу ми подсказа, че Бъг Анели е посрещнала гостите. Няколко неприятни крясъка оповестиха факта, че някои от представителите на АИЦ са стояли твърде наблизо. Няма значение. И не ми пука. Аз съм, където съм сега, защото като млад исках повече. Исках да живея като във филм. Търсих и открих. Сега живея в този филм — тук всички освен теб самия са лоши и ако умрат, не бива да ти пука.
Днес не ми пука особено за юношата в мен. Но ми се иска да мога да върна нещата назад и да не намеря това, което той откри. Не мога. Направил съм това, което съм направил. Аз съм това, което съм. Бил съм някога един тийнейджър, който искаше да стане рокзвезда, дете, което не искаше нечий мозък да се пръсне по лицето му, дете с топли пръстчета в бащината ръка. Всичко това съм бил. Има ги тези неща някъде в мен, стоят самотни и забравени в здрача. Но не мога да ги открия. Не мога, защото се крият, когато се опитвам да ги потърся. Крият се от мен. Не искат и да чуят за мене. Те знаят, че всъщност няма никой в мен.
О, по дяволите, забравете какво ще ви кажа отсега нататък. Аз не съм аз. Или може би съм. Минало е толкова време, че не мога да си спомня. Колкото повече опознавате някого, толкова повече има какво да не харесвате в него. Ако го опознаете добре, започвате да го мразите.
А кой ме познава по-добре от всеки друг?
Рейф.
Не вярвах много, че мъжете от АИЦ ще се объркат за дълго от уловката с тавана. Потях се по стълбите нагоре като се надявах и молех Шелби да пристигне по-рано за втори път в живота си.
Може Шелби да се ожени за най-малко досадния и глупав лекар, адвокат или зъболекар от нейното поколение. Може приемите им да са най-почитаните и фини соарета, които някога е виждал Брандфийлд и може да се сформира голф клуб специално за тях като те си останат единствените му членове.
Тя беше там. Това исках да кажа.
На последния етаж вземах стъпалата по две. Гърбът ми се превиваше под тежестта на безчувствения администратор. Чух как вратата към стълбището на етажа ми хлопва. Видели са кръга на тавана или Нейвил ме е изпортил, което бе повече от вероятно. Всъщност, се надявах да е, иначе него и съпругата му ги очакваха много беди.
Когато излязох на покрива и видях Шелби кацнала с хелипортера си, спокойна и готина в светлината на фаровете, обля ме облекчение като от целувка. Влачих се още десетина стъпки и се освободих от Окланд внимателно. Е, не беше безкрайно внимателно, а и той изстена за пръв път след като бяхме напуснали апартамента. Довлачих го до хелипортера и целунах Шелби звучно по бузата. Тя се изчерви и ме погледна загадъчно.
— Ами, здрасти — усмихна се тя.
— Шелби? — казах аз. — Винаги се радвам да те видя. Винаги е удоволствие, винаги. Но днес, отнасям този момент единствено до, как да кажа, професионалните ни отношения, днес се радвам повече от всякога.
— Старк!
— Няма думи да изразя радостта си. Имам речник, търсил съм. Трябва да те нарисувам, да ти издигна статуя или може би да се изразя със свободен импровизиран танц.
— Старк, говориш глупости — каза тя. — Чаровни глупости и не че непременно държа да те прекъсвам, но вероятно можеш да бъбриш и във въздуха?
— Абсолютно си права. — Петдесет различни възможности преминаха през ума ми как аз и безчувствения Окланд да се качим на едно място. Открих един, който не приличаше съвсем на самоубийство и се заех да го изпълня. Трябваше да вися на оста в средата с една ръка и един крак до Шелби, а с другата ръка да крепя Окланд до мен. Бях се изморил дори преди да заема позата, но това бе единственият
