всичко започва отначало. Обърнах му гръб. Затворих очи и ударих ума си, ударих го с тежък ковашки чук, натиснах го с нажежен метален остен, докато ме заболя толкова силно, че получих силата, от която се нуждаех. Минало бе много време, откакто бях правил същото. Без малко да не се получи. Но накрая усетих, че падам бавно в леглото. Събудих се на канапето си.
Осемнадесет
Излъгах ви като ви казах, че няма начин да се събудиш умишлено. Аз мога да го направя.
Излъгах ви и като ви разказвах за двамата влюбени, които си приказвали глупости, разхождайки се по плажа. Те били любовници, но не се разхождали по плажа. Имали само няколко нощи и оставили след себе си единствено нещастие.
Излъгах за повечето неща, защото пропуснах точните моменти.
Най-вече, излъгах за себе си.
Надявах се да запазя тази лъжа, но не винаги животът върви, както искаме.
Забелязали ли сте това? Наистина е така.
Апартаментът бе топъл и гостоприемен. След като видях къде съм, аз отново затворих очи за един блажен миг. Тежестта на Окланд бе достатъчна, за да се уверя, че съм го взел със себе си. Лежах известно време и слушах тихите капки от топящия се лед.
Накрая се изправих и бутнах Окланд от канапето. Той се простря в абсурдна поза. Изглеждаше толкова мъртъв, че за миг си помислих, че битката вече е изгубена. Лицето му, макар да бе изгубило зеления си цвят, изглеждаше ужасяващо опънато и деформирано. Дясната половина бе ярко червена. Ръцете му бяха покрити с ръждиви петна, които преди не бях виждал. Дълбока рана зееше на другата буза. Наведох се към него. Усетих лек дъх и се поуспокоих. Имаше малка надежда, засега. Часовникът ми показа, че съм бил в Страната на Звездите три часа и че в момента е седем.
Очевидно АИЦ са били тук този път. Стените бяха целите черни. Това означаваше, че електричеството по тях е било изгасено. Апартаментът вече не бе сигурно място. Може би са казали на Квартала, че съм мъртъв. По пода се виждаха разхвърляни книги, библиотеката лежеше на парчета в ъгъла. Все едно гледах останките след като Гравбенда бе вършал. Не се развълнувах особено. Аз самият се почувствах като натрапник.
Изправих се. Нереалността на апартамента ми закрещя от всички ъгли.
Но беше нещо много по-силно. За миг всичко помръкна заплашително. Като че ли искаше да въстане срещу мен и да ме застави да видя къде съм, да срещна себе си. После се уталожи, но неохотно. Отидох до бюрото сякаш с нежелание. Светът толкова малко щеше да се промени, а аз твърде дълго вървях по правия път.
Вратата бе закована отвън. Като се има предвид странния ми начин на влизане, това всъщност ме постави в безопасност засега. Освен… отворих чекмеджето и извадих Бъг Анели.
— Здрасти, Старк. Уау! Приличаш на лайно.
— Шшт!
— Какво? О.
Машинката млъкна за миг. Веднага след това просветна съобщение на дисплея: — Никакви буболечки — пишеше там. — О, почакай! — След пауза просветна: — Нека да се преместим малко до видеофона.
Занесох машинката до видеофона и бавно я задвижих около него.
— Няма смисъл да правиш това — появи се съобщение на дисплея. — Просто ме дръж неподвижно.
— Йеп, има буболечка във видеофона — каза след малко. — Стандартното — аудио и видео, което се активира от гласа. Искаш ли да я унищожа? Не е проблем, освен ако не искаш да се обадиш на някого.
— Ще разберат ли?
— Ъ-ъ, да. Може да се самопроверява, но е малко бавна.
— Можеш ли да я объркаш временно?
— Почакай… да, мога, но след двайсет секунди това ще причини алармен сигнал.
— Нуждая се само от двайсет секунди — вкарах код и зачаках. След миг екранът примигна и се появи Шелби.
— Старк, здрасти. Уау!
— Знам. Големи лайна, Шелби. Големи.
— Да те взема ли?
— Можеш ли?
— Твоето желание, Старк, е закон за мен. Къде?
— На покрива на апартамента ми. Трябва да вървя.
— Двайсет минути! — Образът изчезна.
— Имам малко свободно време — каза Бъг Анели. Мисля, че машинката си е направила лична трансплантация. Не ме дразнеше дори и наполовина както преди.
— Сигурна ли си, че няма нищо друго?
— Да, мм.
Оставих машинката на бюрото и се върнах при Окланд. По-голямата част от леда по дрехите и косата му се бе разтопила. Седеше в локва вода. Лицето му бе придобило някакъв цвят, но все още бе много, много болен. Раната изглеждаше зле. Забелязах и друга под окото му. Той беше в ужасна форма.
Но все още бе жив. Това означаваше, че не е срещнал Рейф. Съществуваше възможността Рейф да го е оставил да ме примами, но все пак подобна сдържаност ми се струваше неправдоподобна. Могъл е да разбие главата му, а бледите нишки на съня на Окланд пак щяха да привлекат вниманието ми. Какво ставаше? На какво си играеше Рейф?
Потрих ръцете на Окланд за малко, опитах се насила да ги постопля. Бях възнаграден с тихо стенание. Щеше да мине време, преди да се възстанови, но нямаше да умре. Не и сега.
Покрих го с одеяло. Претършувах апартамента. Смених мокрите си дрехи със сухи, взех още цигари… Не отне много време. Обзе ме онази нервна напрегнатост, която изпитвате, когато бързате, а изведнъж ви се стоварва време, в което трябва да чакате.
За да не стоя без работа, тръгнах към кухнята да направя кафе. Така и не стигнах до там.
Бях в средата на всекидневната, когато ми се счу, че отвън спират коли. Обзе ме страх и тръгнах към прозореца. Вдигнах щорите и погледнах надолу в тъмната улица.
Три коли на АИЦ бяха спрели долу отстрани на сградата. От всяка кола излязоха по двама мъже. Огледаха се със самодоволството, извоювано с времето от хора над закона, от хора с оръжие. Влязоха във входа.
— Червей,
Машинката не каза нищо. Взех я и я разтърсих. Безполезно.
— Предай се, Старк — обади се тя кратко. — Играта свърши. Това е капан. Край.
Разбрах защо машинката е звучала толкова различно. Единствената буболечка в апартамента беше тази, която държах в ръката си. Бяха намерили Бъг Анели и я бяха препрограмирали. Копелето бе преминало на тяхна страна.
Имах много по-важни задачи, но така се бях разгневил, че не ме беше грижа. Тръгнах към прозореца и се приготвих да я изхвърля в нощта. Тогава ми мина друга мисъл през ума. Ударих я силно в масата и приближих канапето. Повиках няколко пъти Окланд по име. Отново получих в отговор само тихо неосъзнато
