начин.
В мига, в който се настаних, вратата към покрива се отвори и трима от АИЦ изскочиха вкупом. По екипа на единия се виждаше се кръв. Веднага след тях се показа и друг. Всички крещяха едновременно, а двама приклекнаха да се прицелят по-добре. Третият изглежда се опитваше да ги спре поради някаква причина, но все едно говореше на вятъра.
— Ау — Шелби сбърчи изящното си носле. — Изглеждат някак агресивни. Мисля, че трябва да побързаме. — Тя удари лоста и още веднъж попаднахме под благодарствения обстрел на куршумите. Летяхме нагоре, а те минаваха под нас. Ако ви потрябва изключително компетентен водач при бягство, който при това поддържа най-близки отношения с хайлайфа на Брандфийлд и околността, без да се замисляте потърсете Шелби.
При ускорението Окланд застрашително се наклони. И този път трябваше да го стискам здраво, за да не падне. Когато Шелби издигна хелипортера петдесет фута над покрива, аз обърнах Окланд с крак и ръка. Хелипортерът се олюля напред. Продължихме през градушка от куршуми, градушка наистина, необикновена. Бръмчахме забързано нагоре. Шелби ни водеше по въздуха с леки и точни движения на пръстите си с дълъг маникюр. Всъщност, не само избягваше снарядите, но и внимаваше за стабилното ни положение. Окланд измърмори нещо. Концентрирах силите си да го задържа. Главата ми отбягваше свистенето на вятъра и летящите куршуми.
Хелипортерът набра скорост и след няколко дълги секунди бяхме вън от обсега на изстрелите. Цепехме студения въздух, а аз погледнах назад да видя дали все още стрелят по нас. Стреляха. Виждах проблясъците в тъмнината.
— Накъде? — попита Шелби.
— Към Звук — въздъхнах аз. — И по-високо. Колко заряд имаш?
— Предостатъчно — усмихна се тя. — Нещо ме караше да си мисля, че много скоро пак ще ме потърсиш. Батериите са заредени докрай.
— Шелби, аз… — погледнах я, исках да й благодаря. Исках да й кажа колко е хубаво да си имаш някого, който да е винаги на нужното място, който да ти е приятел. Който да ме харесва. Не са много тези хора, знаете. Поне не са достатъчно. Не можех да проговоря, а добротата на лицето й бе повече, отколкото можех да понеса. Шелби погледна бързо напред, после протегна ръка и ме прегърна. Аз заплаках.
Баща ми имаше книжарница. Не в началото: когато бях много малък, той просто работеше в една. После някак му потръгна, събра малко пари и си отвори своя. По това време бях някъде на шест. Много ясно си спомням първия път като влязох в новия му магазин. Най-добрият ми спомен, споменът, който се откроява сред всички други.
Баща ми твърдо вярваше, че си има време за всяко нещо. Когато взимаше от фотографа току-що проявените празнични снимки, той не им хвърляше просто поглед на улицата и не пренебрегваше първия миг. Изчакваше, докато се прибере вкъщи, правеше си чаша чай и се настаняваше удобно на стола. Чак тогава разтваряше албума и ги разглеждаше, една по една, и им се наслаждаваше.
По същия начин постъпи и с магазина. Той не ни позволи да отидем веднага щом договорът за наем бе подписан. Накара ни да почакаме, докато го преустрои и внесе всички книги, сглоби рафтовете и подреди книгите. Тогава, вечерта преди да отворя книжарницата, той дойде, взе майка ми и мен и ни поведе. Вървяхме бавно по улиците като семейство. Отидохме до книжарницата като клиенти.
Когато стигнахме тъмнозелената врата, той се усмихна и посочи табелата над прозореца. „Старк“ — така пишеше със златни букви върху зеленото. Отдолу — „Книги“. Нашето име бе по-малко от „Книги“ и тогава не разбрах защо. Само си помислих, че е скромен, както винаги. По-късно научих защо знакът е бил направен по този начин. Когато това се случи, вече бе твърде късно и почувствах горчива тъга, което никога не отмина. Той беше написал „Старк“ с по-малки букви, за да има достатъчно място за „и син“, което да се добави по-късно, ако поисках. Но аз тогава така и не разбрах и надписът никога не бе дописан.
Почакахме, докато той се ровеше в още непознатите му ключове. Макар да бях с няколко фута по-ниско от тях, улових тихата гордост и обич в лицето на майка ми, докато наблюдаваше как той отваря вратата. Баща ми тържествено ни въведе под меката жълта светлина.
„Книги Старк“ бе красива книжарница. Не вярвам, че е имало много като нея. Със сигурност в околността бе единствената. Баща ми обичаше книгите, обичаше ги със страстта, която твърде малко хора разбират, и ме научи също да ги обичам. Майка ми ме научи на малкото, което знам за добротата. Баща ми ми показа магията на книгата, убеди ме, че между страниците има всичко, че макар да са тихи и мирни, всяка от тях е врата към нещо.
Книжарницата не беше толкова място за продажба на книги, колкото място, където те да съществуват. Килимът бе наситено зелен, рафтовете — кафяви. Вървяхме тихичко между рафтовете и все едно посещавахме техния дом. Оглеждахме всеки ъгъл. Виждахме отпечатъка на баща ми във всеки инч. Стиснахме здраво ръцете си с мама. Колкото повече гледахме, толкова по-сигурен бях, че блясъкът не идва от лампите. Родителите ми сияеха.
Свършихме обиколката. Стигнахме друга врата. Без никаква церемония баща ми се пресегна и я отвори. Влязохме в канцеларията. Беше уютно и топло, както навсякъде в книжарницата. Майка ми забави крачка и зяпна от удивление. Защото това щеше да е нейното място.
Мама беше счетоводител — преди да ме роди е работила за голяма фирма. Докато растях, тя работеше по малко за други хора. Вече бях достатъчно голям и щях да тръгна на училище. Знаех, че отново й се иска да работи целодневно, но не успяваше да намери начин да осъществи желанието си.
В канцеларията имаше две бюра. На едното стоеше снимка на майка ми — такъв бе обичаят на татко. На другото лежеше счетоводна книга. На стената зад него висеше плакат. Плакат със цветен прозорец на Тифани — любимият на майка ми. Малка порцеланова поставка стоеше върху него с черна, червена и зелена писалка. Цветовете на майка ми, цветовете, които използваше като подготвяше счетоводството на другите с нейната безупречна прегледност.
Тя прокара ръка по облегалката на стола, който щеше да бъде неин, после я пъхна в джоба си. Извади малка полирана гравюра и я постави на бюрото на баща ми. След това мама и татко се прегърнаха толкова силно, че, помислих си, ще се счупи някоя кост.
Иска ми се да бях умрял тогава. Щеше да е достатъчно.
Но все още съм жив, а те — мъртви. Шелби пилотираше над Цветния към Звук с една ръка на кормилото и друга на рамото ми. Аз плачех в прегръдката й — плаках, докато си помислих, че сърцето ми ще спре.
След половин час приближихме дотолкова смъртта, че трябваше да отклоня за малко мислите за родителите си. Боли, звучи като предателство спрямо тях, но те бяха там, бяха във всичко, което се случи след това. Виждах всичко като на лента в зелено и златно.
Първото нещо, което забелязах, когато дойдох на себе си, бе, че Окланд диша. Дишаше учестено и на пресекулки. Избърсах очи с ръце и се обърнах да го видя — бе мъртвоблед.
— Какво му става? — попита Шелби и ме освободи от прегръдката си, за да мога да огледам по-добре Окланд.
— Не знам — казах аз и тогава видях. Всъщност, първо го почувствах, почувствах, че кракът ми, с който придържах Окланд, е малко по-студен от останалата част на тялото ми. Погледнах надолу и видях тъмно петно върху него.
— О, не!
Пресегнах се и извих леко крака му. Куршумът не бе излязъл, все още се намираше в бедрото му. Беше засегнал бедрената артерия. Кръвта шуртеше, без да спира от разкъсаната входна рана.
Шелби пребледня като видя пръстите ми, изцапани с тъмна кръв. Премести поглед напред и преглътна.
— Много ли е зле? — попита ме тя.
