— Минахме през Моаре 5 — каза тя. — Но Спенгъл изскочи от ръцете ми и побягна. Ние го последвахме. — Тя отново вдигна рамене, този път по-високо. Кимнах. — Всички виждаме — добави сериозно тя, — става нещо странно.
— Не се шегуваш.
— Да. Г-н В дойде да говори с мен пет минути преди да се обади Джи. — Като чух това се сетих, че Дарв и още трима дебнеха отвън на портала. Може би вече бяха вътре.
— И?
— Изглеждаше уморен. Много уморен.
— Какво искаше?
— Не съм сигурна. Точно това е странното. Влезе в офиса ми, поздрави ме. Попита как съм. След това не изглеждаше да има какво да каже, но остана. Сякаш… — тя млъкна.
— Сякаш какво? Кажи ми.
— Сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше какво. Постоя още няколко минути и си замина. Точно преди да затвори вратата ми каза: „Става нещо много странно, но не знам какво. Кажи на приятеля си да внимава.“
Джи ме изпревари.
— Старк, Окланд е зле.
Погледнах Действащия. Дишаше неравномерно, хриптеше. Лицето му приличаше на това на дядо ми в снега. Следващите трийсет секунди се оказаха безкрайно дълги. Снед вдигна глава.
— Старк, чувам нещо.
— Къде?
— В съседната сграда.
— Въоръжени ли сме?
— Два пистолета.
— Стреляй в осветлението!
Точно и безшумно Снед се прицели в бутоните. Секундата преди да изгаснат светлините се е запечатала в мен като на снимка. Джи се изправя, обръща се, очите му — вперени все още в умиращото лице на Окланд. Шелби се загръща в палтото си, чувства се сама и изплашена. Зенда прикляква до прозореца. Снед се прицелва в бутоните.
Преместих се по-близо до Зенда и светлините изгаснаха.
Беше тъмно. Лъч светлина се процеждаше от лампите в коридора под вратата, но там нямаше прозорци. Завесите зад мен бяха спуснати, уличното осветление очертаваше ръбовете им. В стаята пробягваха само няколко бледи лъча, силуети от лица и ръбове на мебели. Това бе всичко.
Ослушахме се. Слухът на Снед е свръхестествен. От опит знам. Минаха няколко минути, преди да чуя и най-слаб звук. Идваше през няколко улици.
— Могат ли да ни проследят? — попитах тихо.
— Възможно е — каза Джи. — Паважът е мокър. Заключена ли е вратата долу?
— Не — отвърна Шелби едва чуто. — Само затворена. Какво ще правим?
— Ще чакаме.
— И какво?
Дочухме нещо зад вратата. Почти се чу как пет глави обръщат поглед натам.
— Какво има там? — прошепнах аз.
— Баня.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Повтори се. Този път разбрах, че е нота. Някой пееше „ла-а“ толкова тихо, че едва се чуваше.
„Ла“-то прозвуча отново и отново. Усетих как косата ми се изправя, гърлото ми се свива и очите ми се навлажняват. Не можех да примигна. Зенда сграбчи ръката ми. Толкова силно я стисна, че помислих — ще я откъсне. Ръката й ужасно трепереше. Спряхме да дишаме.
— Ла, ла, ла.
Сякаш дете си тананикаше несъзнателно, дете, което е вглъбило мислите си някъде другаде.
Нещо изшумоля, сякаш килимче се плъзна по пода. Вратата на банята започна бавно да се отваря. Трябваше да примигна, за да изчистя погледа си. Трябваше и да дишам, но все още не можех.
Вратата тихо се отвори навътре към стая дори по-тъмна от тази, в която се намирахме. Кладенецът от тъмнина отвътре остана тих за миг, после през него пробяга лъч. Мисля, че дочух слаб звук откъм канапето — Окланд дишаше по-шумно. Лъчът се измести от вратата и тъмнината под него придоби форма, сякаш вървеше към центъра на апартамента.
Беше малко момиченце. Момиченце с хубаво кръгло личице и разрошена руса коса, за която една майка би поискала да се погрижи, но която и така изглеждаше красива. В ръка носеше омачкано мече.
— Ла, ла, ла — пееше тихичко то. — Ла, ла, ла. — Окланд отново спря да диша, момиченцето се клатушна като бебе към него. Усмихваше се така, сякаш бе видяло куче да върти опашка. Хвана ръката на Окланд и потупа дланта му. Почака за миг, после отново потупа дланта му, този път малко по-силно, но пак с обич, като мъничко момиченце, което се опитва да привлече вниманието на брат си. Тогава разбрах.
Момиченцето бавно заплака, беззвучно, с опънато лице и изкривена от скръб уста, скръб, която не намираше звук, с който да се изрази. Отново отчаяно потупа ръката му. Обърна се към нас невиждащо. Не търсеше нас, а майка си, която не бе там, и баща си, който бе умрял преди години. Дъхът й спираше с този на Окланд, сякаш болката й се опитваше да излезе, по същия начин както преди шестдесет години, когато страдание и ужасна непонятност бяха прорязвали сърцето й. Брат й не можеше да й помогне. Той бе наранен като нея — все още страдащ от вината, че не може да защити сестра си, че шокът се е загнездил в погледа й и там вече няма да изгрее усмивка, че знае как някой е издърпал сламената й коса и е наранил бебешките й крачета.
Този ден в парка и двамата бяха умрели. Този ден, в който някой бе взел смеха на момиченцето и го беше размазал в стената докато е започнал да кърви. Размазал го е, докато нищо не е останало в гнусната му ръка, освен тишина. Тишина, която се бе издигнала между Окланд и Сузана поради всички онези неща, които не можеха с никого да споделят и нямаше никога да почувстват.
Чух Зенда да ридае зад мен, облегната на гърба ми. Примигнах бързо. Спомних си снимката, която бях видял, и чувството. Когато момиченцето изстена с глух ужас зад панел стъкло, аз отново усетих болката под тихите води на Окланд.
Никога не бихте си помислили, че може да се случи на вас. Не бихте разбрали как може да стане. Когато усмихнат баща гледа дъщеря си как играе в градината, смее се и се върти под небето, как би могъл да каже, че неговата малка принцеса ще свърши с побъркан брътвеж на уста, като прояден от бълхи вързоп опикани парцали в картонена кутия под моста? Ако надзърнете във всички семейни албуми и видите всички малки момиченца, хванати за пухкавите си ръчички във весела игра, облечени в най-хубавите си рокли, щастливи под слънцето, наблюдавани от майките си, които изглеждат абсурдно млади, как бихте могли да кажете кои от тях ще свършат, дращейки лицата си, раздирайки, ровейки да изхвърлят паяци, които изобщо не са там?
А ако сте брат на такова момиченце и не можете да я защитите, не можете да я излекувате, не можете да я накарате да се усмихне, ще можете ли някога да си простите?
Окланд шумно се изкашля, гърдите му се издуха, сякаш някой го блъскаше отвътре. Изведнъж стаята започна да изстива. Чухме зловещ раздиращ звук. Ослепителна жълта светлина се появи по тавана. Струеше от процеп в гърдите на Окланд.
— Старк! — изкрещя Шелби. Тя ридаеше, опряна в стената.
Изправих се. Зъбите ми тракаха от ярост. Чух вик откъм улицата, но той нямаше абсолютно никакво значение. Аз самият изкрещях към уголемяващия се процеп:
— Идвам!
Тръгнах вдървено към канапето, покрай ридаещото дете. Очите на Окланд се бяха отворили от ужас. Той виждаше приближаващата смърт. Злото, което бе властвало над него седмици и месеци, го хвърли на
