Всичко бе синьо и извън фокус. Не точно извън фокус, а двойно. Мъглива светлина струеше през прозорците, но тя идваше отникъде и нищо не осветяваше. Само тъмнина.
Олюлях се на крака като преди това напосоки реших къде е горе. Плътна мъгла покриваше пода, въртеше се и пълзеше по своя воля в безветрено тайнство. Кракът ми се огъна за миг, олюля ме встрани. Видях един мъж, втренчен в мен. За миг бях сигурен, че няма глава, но тогава видях, че това съм аз. Огледалото бе високо, поне колкото вратата. Погледнах в него. Видях, че нещо се раздвижи зад мен. Обърнах се. Някой изчезна зад ъгъла — висока жена в бял халат със сини шарки, с водопад от коса и без лице. Ситнеше конвулсивно. Спуснах се към ъгъла, но той водеше към тъмнина, висока стена, път към никъде. Почувствах необяснима скръб и натиснах стената, но тя не поддаде. Обърнах се. Зад огледалото в стената имаше свод. Спуснах се натам и излязох.
На ливада, вълниста синя ливада от висока трева с пръски бяло под синьо-черното небе. Ливадата бе красива, но мъртва. Не пееха птички. Тръгнах през високата трева, олюлявах се, залитах, дълбаех крива пътека в тъмния следобед.
След сто ярда спрях и се обърнах — никаква ограда зад мен. Докато се опитвах да се справя със замайването от тежкия въздух, заваля сняг. Огромни чисто бели снежинки си пробиваха път през оловното небе. Със снега въздухът леко се прочисти. Успях да се окопитя достатъчно, за да изровя цигара от джоба си. Понякога имам чувството, че животът ми е начин да запълня времето между запалване на проклетите цигари.
Запалих с треперещи пръсти. Спомних си как в началото се бях почувствал зле да пуша тук — да хвърлям фасове, направени от човека на земята, изтъкана от сънища. После, веднъж изпуснах няколко монети, докато се пазарях да взема обратно любимото яке на клиента. Като погледнах надолу към пода, монетите не бяха там. Те бяха истински монети, монети от Града. Нямах представа къде изчезнаха.
След това не мислех много за цигарите или кибритените клечки. Ако метачът тук не можеше да се задържи, то беше сигурно, че и те ще изчезнат. С годините разбрах, че това не е от особено значение, че каквото и да изпуснеш, то минава през нематериална земя и пада някъде другаде. От тогава не можех да се преструвам, че Страната на Звездите не се променя от нашето присъствие, че винаги ще бъде същата.
— Не! Моля те, недей!
— Още една дума и ще ти разрежа гърлото и ще сложа паяци в него.
Обърнах се да видя пътя, по който вървях. Усетих, че ме дърпат. Гласът мина покрай мен, изгуби се със снежинките. Чух го ясно сякаш бе до мен. Но бях сам. За секунда целият се разтърсих от погнуса, мазна и хлъзгава в кристалния въздух. Усещането за топъл тъмен ужас ме скова целия. После чувството изчезна, търколи се и се изпари в далечината — остави ме кален и мръсен. Всичките ярки светлини на света ме заслепиха наведнъж. Дръпнах дълбоко от цигарата и проследих чувството.
Вървях, снежинките падаха тежко. Краката ми свистяха в превитата трева. Мисля, че ходих около час — следвах инстинкта си, следван от глух кикот зад завесата от ронеща се белота. Не бях далеч от Окланд. Нишките на съня му бяха твърде плътни.
И преди бях губил хора тук и знаех колко малко изисква откриването им. Колко малко, защото след откриването им започва сложната част. Не всичко тръгва изненадващо и подозрително добре, когато отново ги видя. Всеки техен лош сън става част от мен. Мога да откривам хората и да ги водя, защото умея да споделям сънищата им. Ако това ви звучи като хипарски брътвеж, значи е зле. А ако изгубването на хора ви кара да си мислите, че съм некомпетентен, значи не знаете какво говорите. Когато сънувате следващия път, опитайте се да направите нещо,
Видях кола. Стар модел, олющена и очукана, отдавна изоставена, покрита с девет инча сняг. Бавно я заобиколих, опитах се да разбера за какво ми напомня. Пламъчета памет затъмниха въздуха около мен, защото Паметта е много близо до Страната на Звездите и вие можете и там да отидете, ако знаете как.
Дръпнах една от вратите. Тя се отвори. Плъзна мирис на стара кожа по снега. Имаше и нещо друго, лек аромат, кафяв и вълнуващ. Пъхнах вътре глава, облегнах се на една от червените кожени седалки и се опитах да уловя спомена.
Скоро дойде. Беше колата на дядо ми, първата и единствената ми кола. Мирисът идваше от цигарите в студения въздух, първите цигари. Младост, пакости, семейство. Излязох бързо от колата, навреме, за да видя как се разпада. Тя никога не е била там, само купчина сняг и висулки със случайна форма. С падането си снегът образуваше фигура на мъж, който седи в кола, а главата му е обърната към мен. Лицето бе старо и сбръчкано, лице, което едва си спомнях. Тогава снегът изчезна, образът се раздроби и изпари някъде във въздуха.
— Направи го!
— Не — и отчаяни конвулсивни ридания, последвани от плесници.
Дръпнах се от купчината сняг. Газех забързано в преспите към шума.
Намерих го.
Всъщност, спънах се в него. Чух някой да плаче и хукнах към него, макар и да приличаше на плач на малко момиченце, а не на възрастен мъж. Бягах двайсет ярда, петдесет, студеният въздух прорязваше дробовете ми. Бягах с всички сили преди нещо друго да се случи и отново да ни раздели. Обикновено не е толкова трудно да следваш някого. Но сега нещата бяха по-трудни. Страната на Звездите не приличаше на себе си, бе преструктурирана, разбита от мой познат. Някой, който си мислех, че е мъртъв. Не, по дяволите, някой, който
Бях сигурен, че трябва да направя всичко, което мога, по възможно най-бързия и добрия начин. Времето на втората възможност изтичаше. Рейф бе лош като жив. Мъртъв, без съмнение, щеше да си остане същият.
След сто ярда започнах да се съмнявам в интуицията си. Вървях по-бавно, обръщах се назад, надзъртах в снега, който се сипеше около мен. Тогава съзрях преспа, която приличаше на игрище и хукнах натам. Снегът проблесна, завихри се и формата изчезна. Краката ми се оплетоха в нещо. Спънах се и без малко да падна по гръб. Беше фигура, свита като зародиш в утроба, засипана от сняг. Снежната покривка растеше с всяка секунда. Беше Окланд.
Хвърлих бърз поглед наоколо. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Пръстите ми бяха студени, но не колкото неговите.
— Окланд — разтърсих го за рамото. Той не отговори. Гънките на сакото му бяха замръзнали. Когато го обърнах, той иззвъня. Една част от лицето му бе изгоряла. На другата личеше дълбока рана. Кожата бе с цвят на изцапано тъмно зелено, цвят на нещо, което всеки момент ще избухне. Погледнах дланите му. Те също бяха позеленели.
Изведнъж чух нещо и погледнах нагоре. Нямаше какво да се види, нищо в близките десетки ярдове бляскава видимост, която снегът ми откриваше. Приличаше на водопад. За миг почти се усмихнах. Тогава отново чух шума. Някой кихаше. Веднага след това се разнесе кашлица, твърде бързо, за да е от един и същи човек.
— Хайде, Окланд, отново са кихащите полицаи. — Разтърсих го аз. — Време е да се събудиш. — Никакъв отговор. Поставих ръка на устата му и стиснах ноздрите му силно. Той не реагира дълго време, а след това ми се стори, че виждам как една от ръцете му помръдва.
Той нямаше да се събуди. Дори не бях сигурен, че ще оцелее. Чух друга кихавица и разбрах, че ще трябва да направя онова, което се бях заклел да не върша никога повече. Беше нещо, което бях направил преди много време без да му мисля, преди още да знам каква беда ще причиня.
Легнах до Окланд в снега и го прегърнах. Потреперих от неговия студ, който прониза и мен. Не чувствах дъха му, макар и да бях толкова близо до него. За миг се отчаях. Гърлен смях отдалеч ми подсказа, че
