бронирани коли, собственост на най-опасния мъж в Червения. Сигурно е ужасно. За щастие чувството нямаше да продължи дълго, защото бягащите бяха отървавани набързо от клетата им съдба.
— Стоп — заповяда тихо Джи. Колите спряха на секундата. Последва мълчание, в което Джи повдигна глава и наостри слух, следвайки инстинкта си. Мъже като него го притежават. Улиците бяха опустели. Виждаха се части от трупове и светещи отломки, почервенели от кръвта камъни и мъждеещи огньове.
— О’кей — Джи беше доволен. — Да вървим!
Фид раздаде оръжието. Предложи ми минохвъргачка, но аз потупах кобура си. Той сви рамене. Приготвихме се. Някой отвори вратата и излязохме — напред тримата гардове, а ние с Джи в сянката им. Джи се огледа бързо и кимна към сградата вляво.
— Насам.
Тръгнахме бавно. Гардовете се оглеждаха зад нас. Минохвъргачките бяха заредени. Точно преди да стигнем вратата чухме гръм от едната. Експлозията се сля с крясъците в другия край на улицата.
— Добре свършена работа, Бидж — отбеляза Джи, без дори да се обърне.
— Благодаря, сър.
На партера беше пламнал малък огън, ала без шанс да се разпростре. Нямаше какво да се подпали — само каменни стени. Всички дреболии бяха откраднати преди десетилетия. Изглежда някога е било офис- сграда — преди сто години, когато тук са живели хора. Мястото смърдеше ужасно, но не изглеждаше злокобно. Ала Джи разпознава нещата: не знам как, просто го може.
Изкачихме се бавно по стъпалата, плътно един до друг. Нищо не се виждаше на втория етаж. Само дето миришеше още по-лошо. Вдигнах въпросително вежди към Джи.
— Мисля, че намерихме нечий склад за провизии — каза той.
Беше прав. На третия етаж стъпалата свършваха. Трябваше да преминем през коридор, за да продължим по-нататък. Тихо влязохме в първия офис. Изведнъж гардовете настръхнаха и двамата с Джи се проснахме зад вратата, а те — около нас. После бързо се изправиха.
— Съжалявам за това, сър — каза Фид. — Фалшива тревога.
Огледахме офиса. Стаята се осветяваше единствено от огньовете навън. Подът бе покрит с човешки тела, вонята беше отвратителна.
— Няма нищо — изръмжа Джи. — Добре се справяте.
Тръгнахме в колона един по един. Нещо избухна отвън, вдигна се пламък и освети стаята в оранжево и червено.
Видяхме около четиридесет тела на пода, предимно възрастни, но и няколко бебета. Много от тях бяха разсъблечени, всички — с одрани до кости лица. Повечето — ярко гримирани. Синьо червило по остатъците от венци, зелени сенки около гниещите очни ябълки. Отвертки стърчаха от коремите на всички жени. Ръцете на мъжете бяха в белезници.
Отначало помислих, че бебетата са били подпалени. Но когато отидохме в другия край на стаята, забелязах промяна в общия ред на труповете. Бяха подредени по възраст и ниво на гниене. Също и по това до каква степен бяха изядени. Странният обитател съхраняваше грижливо жертвите си. Първо изяждаше най-старите. Бебетата ги готвеше, а възрастните поглъщаше сурови и плъпнали от червеи. Чудех се къде е сега: на лов някъде в Червения, за да приготви запасите си за зимата. Аз съм човек с твърде широк мироглед, но някои неща все пак не мога да възприема.
Достигнахме стъпалата и се качихме на четвъртия етаж. Пълна тишина. Точно преди да се изкачим до петия, Джи спря и се ослуша.
— О’кей — подсвирна той, — край на играта.
Първо се показа Бидж и другият гард. В същия миг един снаряд профуча между главите им и премина през стената зад тях. Вместо да трепнат, те успокоиха нервите си като обстреляха стаята с минохвъргачки. Ние пристъпихме напред едва когато те сметнаха, че пътят е чист.
Остатъците от офиса ни показваха, че тук е живял някой и че се е подготвял за нападение. По земята бяха разпръснати на купчини храна, дрехи и сандъци с пушки. Офисът отсреща светеше ръждиво. Джи тръгна към вратата и ни остави. Чух нещо откъм стелажите в ъгъла на стаята. Съвсем инстинктивно се хвърлих на земята и се търколих. Спрях точно пред Джи, който беше насочил пистолет в тъмнината. Видях лазерен лъч върху гърдите му и изстрелях пет куршума към сенките. Последният член на бандата се строполи бавно на пода. Джи ме погледна и кимна.
Гардовете бяха зад нас. Ритнахме вратата — насреща имаше само един фотьойл и лампа върху масичката до него, която хвърляше ярка светлина. Някой седеше във фотьойла.
— Здравей, Джи — прозвуча глас, който разпознах. — Здрасти, Старк. Хей, готина риза!
— Шибан Исусе! — изрева Джи, когато приближихме фотьойла. Наведох се и ядосано вперих поглед в едрата фигура, удобно излетната в него. Разпознах го веднага по зелените числа на челото.
— Шибан Исусе! — изкрещях и аз. — Какво, мамка ти, търсиш тук?
— Шибан Исусе, Снед! — изръмжа Джи, вече по-спокоен. — Какво, мамка ти, си мислиш, че разиграваш?
— Ами — Снед изщрака с пръсти, — това беше нещо като поздрав. Едно питие?
— Шибан Исусе — повторих. Това бе единственото подходящо нещо, което можех да кажа. Щях да продължа да го повтарям с дни, ако Джи не бе сменил темата. Той изведнъж се ухили и разтърси ръката на брат си.
— Йеа, алкохол. По-добре да измислиш по-свястно обяснение от това.
Крайно изплашено дребно човече на около седемдесет се появи иззад сенките с поднос. Носеше кана алкохол и няколко чаши. Безшумно остави подноса на масичката и изчезна отново.
— Снед — казах аз, докато Фид ни наливаше по чаша. — Можеше да ни избиеш всички.
— О, глупости — засмя се Снед. — Те изобщо не трябваше да се бият с вас. Веднага щом чух кой идва, казах на всички да бягат за тяхно добро. Познавам само един човек по-страшен от мен. И това е Джи. Между другото, много ви благодаря: от две седмици събирах тази банда. Вие я пометохте за пет минути. Наздраве.
— Наздраве за теб, копеле — каза Джи и отпихме.
Тук може би трябва да ви разкажа за Снед, по-малкия брат на Джи. Като изключим факта, че псува малко по-малко и има зелени числа по челото, той много прилича на Джи. Познавам Снед от времето, когато бях в Обърни се. Тогава с Джи работехме заедно. Не го бях виждал от осем години и не вярвах да го срещна отново.
Снед има числа на челото, защото е осъден на смърт. Само заради емоцията една нощ бе навлязъл в Стабилния Квартал и за нещастие бе заловен. Стабилния е един от Кварталите, абсолютно изолирани от външния свят. Никой не може да влиза или излиза оттам. Не се допуска никаква информация отвън. Жителите нямат и представа какво съществува извън техния свят.
Властите на Стабилния не се шегуват. Наказанието за нападение в техния Квартал е ДНК смърт. ДНК-то на престъпника се променя така, че тялото му умира точно една година след датата на присъдата. Всички физически функции спират и химикалите, които съставят тялото, се разединяват. Доста срещан метод на екзекуция в цивилизованите Квартали. На дисплей върху челото на осъдения подробно се изписва под форма на дигитални номера колко още му остава. Някои смятат, че това не е необходимо и е кръвожадно, но често числата им помагат в ресторантите. Сервитьорите виждат, че не им остава много и бързо ги обслужват. Особено последната седмица, когато числата примигват непрекъснато в яркочервено.
Освен това можеш да разбереш колко е часът като погледнеш в огледалото. Това е полезно, ако не обичаш да носиш часовник.
— Не трябваше ли да си мъртъв вече? — запитах Снед.
— Йеа — засмя се той. — Но ти ме познаваш. Измислил съм го. Открих как да рестартирам часовника. В края на всяка година получавам още една. Винаги е напрегнато, когато числата намалеят до 00:00:00:01, но засега системата работи.
— Джи знаеше ли, че си все още жив?
— Йеа — изломоти Джи, — но се опитвах да забравя. Какво, по дяволите, правиш тук, Снед? И за какво
