разбираеми причини ще вложат всички сили, за да го заловят жив…
Много добре си представяше какво ще се случи после: големи заглавия по вестниците, шумен съдебен процес. Ще го покажат пред очите на всички разголен и жалък. Ще извадят на бял свят всичките му болезнени и перверзни наклонности. Не! На всяка цена трябва да се избегне унижението, каквото и да му струва това.
Тези мисли бяха първата стъпка към една истинска лудост с безпримерни размери. Все по-ясно му ставаше, че ще успее да се спаси, само ако прояви такава страшна жестокост, че светът да се отдръпне в уплаха.
По мършавото му лице се появи демонична усмивка. Мъжът стигна блокхауса и се втурна вътре. Беше ослепял от ярост и се намираше в някаква омая, която го караше да не се бои от нищо.
В дневната все още светеше. Жените стояха там така, както ги беше напуснал. В ъгъла се бяха скупчили четири неясни фигури на негови хора, които беше оставил да ги пазят. Щом босът се втурна вътре, бандитите уплашено се надигнаха.
— Вън! — изсъска главатарят.
Скоро той остана сам с жените. Двете бяха впили погледи в него, сякаш имаха пред себе си призрак. Очите им бяха широко разтворени.
И двете го познаваха. Често го бяха срещали в досегашния си живот. Това мършаво бледо лице, прилично на лешояд, им беше познато още от детските години.
В дългото си черно одеяние, с бледо костеливо лице, той беше истинско олицетворение на смъртта.
С горящи очи бандитът се вгледа в пленниците си. Жестока усмивка играеше в ъгълчетата на тънките му устни.
— Не вярвате на очите си, нали? — попита цинично той. — Мислите си, че сте обезумели? Не е така. Защото това наистина съм аз. Аз съм Ричард О’Лийри, а не духът му.
Двете жени не бяха в състояние да произнесат нито дума. Ужасяващото откритие, че мъчителят им е техен стар познат, беше страшен шок и за двете.
Значи Похитителя на жени беше Ричард О’Лийри!
Невероятно! За всички, които го познаваха, това щеше да бъде най-голямата изненада в живота им.
— Вуйчо Ричард! — изхълца най-после Корина. — Ти си ми вуйчо!? Как можа…
Тя замлъкна и поклати глава. По измъченото й лице се стичаха сълзи. Ужасът беше изсушил гърлото й. Нямаше сили да каже с думи онова, което изпитваше.
— Да, аз съм твоят вуйчо — каза Ричард О’Лийри. — А ти никога не си предполагала, че съм способен на такива неща. Никой човек не е очаквал от мен подобно нещо. Вече пет години правя всички ви на глупаци. А хората, които ме познават, смятат, че съм почтен човек.
Корина го изгледа диво и думите изригнаха от устата й.
— Но това няма да трае дълго, Ричард О’Лийри. Вече твърде много хора те видяха без проклетата ти маска. Или ще убиеш всички свидетели, които могат да те издадат?
Той сви рамене и невъзмутимо отвърна:
— Още не знам. Зависи от много неща. Първо ще изчезнем оттук. А после… — после поклати глава. — Не — продължи след кратко прекъсване. — Глупаво би било да изчезнем още сега. Първо ще изтрепя ония кучи синове, които забъркаха тази каша. Ще хвана негодника, дето смъкна маската от лицето ми. С Ласитър започна всичко и с него трябва да завърши. Кълна се във всичко свято, че ще сложа край на тая бъркотия!
Извън себе си от гняв и отвращение, Корина изпищя:
— За теб никога не е имало нещо свято, Ричард О’Лийри! Как не те е срам да се кълнеш по този начин!
— Той е болен — изплака Джоси. — Сигурно си е загубил ума. Другояче не мога да си го обясня, Корина…
Двете жени се познаваха отдавна. Преди години Джоси два пъти беше гостувала с родителите си в голямото ранчо „Циркъл Ем“, разположено на север от Рено. Бащата на Джоси и Уйлям Мак Лийн, бащата на Корина, бяха добри приятели. Често ги навестяваше и Ричард О’Лийри, братът на Коринината майка.
Вуйчо Ричард…
Така го наричаше Джоузефин и много добре си спомняше с какво доверие се беше отнасяла към този човек. Толкова по-страшен беше шокът да открие в негово лице ужасния похитител на жени.
Младото момиче забеляза, че при последните му думи лицето на бандита се помрачи. Той за малко не избухна в бесен гняв, но за щастие току-що влезлият мъж отклони вниманието му. В дневната надникна Сам О’Мейли и изненадано спря, като забеляза шефа си без обичайната маска.
— Но, шефе, това…
Ричард О’Лийри властно махна с ръка.
— Вече не ми трябва маска! — изкрещя той. — Междувременно ме видяха твърде много хора. Какво имаш да ми съобщиш, Сам?
— Пак бяхме принудени да се оттеглим. Бяхме седем души и се промъкнахме през гората тихо като същински индианци. Кълна ти се, че бяхме абсолютно безшумни. Между скалите бяха седнали трима мъже: Ласитър, испанецът — и той кратко посочи към Корина, — нейният мъж, когото оставихме в станцията, ударен с приклад по главата. Май беше по-добре да вземем и него с нас, шефе. Но ти не поиска. Теб те интересуват само жените.
Ричард О’Лийри кимна ухилено.
— Винаги съм обичал повече жените, отколкото мъжете — обясни важно той. — А този испанец не представлява опасност за нас. Казах ли ти впрочем, че той е търсен от властите? Получих тази информация още преди две седмици. Испанското правителство иска този Кастило де Тамарит да бъде екстрадиран от страната.
— Това нас изобщо не ни интересува — промърмори гневно Блек Сам. — Сега този мъж е някъде наблизо и заедно с другите двама представлява заплаха за нас. Не бива да подценяваме тези мъже, шефе.
— Ние не ги подценяваме, Сам. Но ти говореше за трима души. Кой е третият?
— Не го познавам. Приличаше ми на трапер. Носи дреха от дивечова кожа, обшита с ресни и има посивели коси, доколкото можах да го видя в тъмнината.
— Значи трима души — прекъсна го О’Лийри. — Не ги ли нападнахте? Разкажи ми, но по-бързичко, Сам! Нямаме много време.
— Нападнахме ги — отговори Блек Сам. — Бяхме сигурни, че ще се справим лесно с тримата негодници, но внезапно върху главите ни се стовари същински ураган. Видях само как срещу мен се втурна огромно калифорнийско куче. Страшна гледка, шефе! Изстрелях два куршума срещу тоя звяр, но не го улучих. Не можехме да се сражаваме с кучета. Затова се оттеглихме, иначе бяхме загубени. Трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо, шефе! Тая работа става твърде напечена.
Ричард О’Лийри подигравателно се изсмя.
— Май сърцето ти е паднало в гащите, Сам? — попита отвисоко той. — Това хич не ми харесва. Не е ли по-добре да те заменя с някой друг мъж?
— Не е нужно, шефе. Можеш винаги да разчиташ на мен. Но не бива да гледаш леко на цялата тази история. Аз мисля за всички нас, повярвай ми! От ония тримата може да се очаква всичко. Още тази нощ ще ни подпалят чергата. Крайно време е да се махнем оттук. Вслушай се в съвета ми, шефе!
Думите на О’Мейли прозвучаха като заклинание.
Лицето на бандитския главатар доби израз на преследван човек. Очите му диво засвяткаха.
— А къде ще избягаме, Сам? В ранчото „Циркъл Ем“? Или в мексиканската ми хасиенда? Не, не, Сам, няма полза от всичко това. Само ще отдалечи края ни, но няма да може да го спре. Ако сега хукна да бягам, това означава сам да си тегля куршума. Доста добре размислих над всичко. Бягството е безполезно. То само ще ускори края ми.
— Нищо не разбирам — изръмжа О’Мейли. — В очите на всички ти си известен и уважаван човек. Като се върнем в „Циркъл Ем“, ще затворим двете жени в избата. Дори и да дойде въоръжен отряд с шерифи и специални пълномощници, за да ти иска обяснения, никой в нищо не може да те обвини. Твърде малко хора
