Много ти подхожда, Ласитър. Така поне мисля аз.
Вотан се притисна до него, сякаш този мъж винаги му е бил приятел. А Ласитър изпита усещането, че има край себе си разумно същество.
— Много добре, Вотан — промълви Тор Ериксън. — Още отсега виждам, че вие двамата ще се разберете. Наистина си приличате и ще станете добри приятели. Внимавайте добре един за друг! Винаги мислете за това, че можете да разчитате един на друг.
Голямото куче леко изръмжа, сякаш изразяваше съгласието си. То беше разбрало думите на господаря си.
— А сега, Балдур — продължи Тор Ериксън. — Иди при този мъж и застани до него!
Той посочи испанския граф и Балдур послушно легна до него, както Вотан беше легнал до Ласитър. Учудващо беше как тези грамадни кучета се подчиняваха на тихия глас на трапера.
— А Локи остава при мен — заключи Ериксън. — Понякога е твърде необуздан, затова мисля, че аз най-добре ще се справя с него. За теб, Ласитър, както и за теб, графе, Локи не е подходящ партньор. От него всичко може да се очаква.
Ласитър се питаше какво ли означава всичко това.
— Да не искаш да кажеш, че ще се разделим, Ериксън?
Траперът кимна.
— Това е най-доброто за всички ни. Ще ви обясня къде ще се срещнем отново. Ако обаче не сте готови да последвате съвета ми, ще измислим нещо друго.
— Кажи какво си намислил, Тор! — подкани го Ласитър.
— Опитах да се поставя на мястото на О’Лийри — отговори траперът. — По характер този човек е страхливец. Дълго време се е крил зад маската си. Така необезпокояван е всявал ужас в цялата страна и едновременно с това е водил живот на известен и почитан човек. Сега обаче всичко това свърши. Корабът му се е запътил към дъното и в паниката си той ще се опита да спаси онова, което му остава. Скрил се е долу в блокхауса като плъх, подгонен от котки. В отчаянието си не подбира средства, за да се добере до сигурно място. Едновременно с това обаче не иска да се откаже от богатствата, които е натрупал в ранчото на убития си зет. Като събере всичко, ще се прехвърли с бандата си в Мексико. А там ще ни бъде трудно да се доберем до него. В Мексико той живее под друго име и всички го уважават. Там разполага със сигурно убежище. Затова първо ще се опита да се измъкне от капана, в който е попаднал.
— Но какво общо има това с твоя план? — попита нетърпеливо испанецът. — Какво смяташ да правиш, Тор Ериксън?
Траперът се усмихна.
— Както вече ви казах, сега ще се разделим. Ти и аз, Кастило, ще потеглим към ранчото „Циркъл Ем“. Ласитър ще остане тук и ще наблюдава следващите стъпки на негодника. По този начин ще заключим бандитите в клещи.
— Ами ако директно поемат пътя на юг? — попита скептично графът. — Има да чакаме напразно в ранчото.
Тор Ериксън бавно поклати глава.
— Ако наистина постъпят така, няма да допуснем да стигнат далеч. Пътят до Мексико е дълъг и въоръжените отреди бързо ще ги обкръжат. Всъщност бандитите би трябвало да вземат предвид, че скоро ще повикаме на помощ представителите на закона. По тази причина бързат толкова. Искат да се справят с нас колкото се може по-бързо, затова ще разиграят докрай картите, с които разполагат — а това са двете жени. О’Лийри знае, че докато животът на Корина и Джоузефин е в опасност, ние няма да предприемем нищо. Затова е толкова важно да не изпускаме нервите си. Играта, която играем, е на живот и смърт. Трябва да изчакаме противникът да направи първата грешка. И тогава да ударим толкова внезапно, че да не им оставим никакъв шанс… Е, какво? Съгласни ли сте с предложението ми?
Ласитър набързо премисли всичко още веднъж. Всъщност целият план на трапера се базираше върху едно предположение, върху някакво предчувствие, неподкрепено с доказателства. Но той имаше право в най-важната точка: бандитите бяха принудени да действуват. Не можеха да останат вечно в тази долина. А двете заложници имаха стойност за тях само докато бяха живи.
Тримата приятели обаче можеха да предприемат нападение само тогава, когато Корина и Джоси бяха извън опасност.
— Смятам, че трябва да опитаме — изрази мнението си Ласитър. — Мисля дори, че това е най-доброто решение.
Светлините в блокхауса изгаснаха. За миг само се появи единият от двамата главатари и врътна кранчетата на газените лампи. Къщата потъна в мрак. За Кастило де Тамарит вече нямаше цел.
Отсега нататък горещият му темперамент нямаше да им изиграе някой номер.
Той протегна ръка на Ласитър и двамата мъже се погледнаха в очите в лунната нощ.
— Каквото и да се случи, Ласитър — промълви испанецът, — аз съм сигурен, че в твое лице намерих приятел. Това се случва рядко в нашия жесток свят.
В думите му прозвуча тъга. Ласитър веднага я усети и почувствува горчивина при мисълта, че е натоварен със задачата да арестува испанския граф.
Тор Ериксън се изкашля.
— Време е да тръгваме, графе — прошепна той. — Трябва да стигнем в ранчото, преди Похитителя на жени и бандитите му да са дошли там. Можем да ги победим само ако изненадата е на наша страна.
Кастило де Тамарит решително кимна. Той се обърна рязко и тръгна напред. Старият трапер го последва. Като верни сенки двете кучета се плъзнаха след тях.
Ласитър остана на мястото си. Огромното куче Вотан лежеше до него. Ръката на мъжа се плъзгаше по гъстата козина, под която играеха стоманени мускули.
— Ние с теб ще се справим — прошушна му той и голямото животно зарови влажния си нос в бузата му.
Ясно беше — двамата бяха приятели. Ласитър разбра, че Тор Ериксън не е преувеличавал. Трите кучета наистина бяха най-добрите приятели, които човек можеше да си пожелае…
10.
По заповед на шефа си Блек Сам О’Мейли загаси и двете газени лампи. Така в дневната на блокхауса настъпи почти пълна тъмнина. Отвън проникваха само няколко ярки лунни лъчи.
Започна да се захлажда. Нощта се приближаваше към края си. Звезди не се виждаха, а луната бавно изчезваше на запад зад планинските гребени.
Наоколо цареше дълбока, потискаща тишина. Бандитите дебнеха в мрака. Преди половин час на вратата се появи мелезът Фис Конрой и пое водачеството на мъжете отвън. Беше получил строга заповед от Блек Сам да не предприема нищо.
Всички чакаха. Времето минаваше мъчително бавно, фактът, че бяха осъдени на бездействие, все повече изнервяше бандитите.
— За всичко е виновен Ласитър — шепнеше Ричард О’Лийри. — Дяволът е влязъл в тялото му. Забелязах го още щом го видях за пръв път в станцията на Уелс Фарго. Някакъв вътрешен глас ми нареди да го убия. Но не се вслушах в този глас. Сега вече знам, че направих грешка.
Почти нищо не беше останало от величествената му осанка. Ясно личеше, че е обхванат от истински страх. От минута на минута ставаше все по-безпомощен.
— Какво става, Сам? — изсъска той. — Защо не казваш нищо? Нямаш ли идея какво трябва да предприемем? Трябва да се направи нещо. Не можем да чакаме тук цяла вечност. Трябва да действуваме!
Безпокойството на боса се пренесе върху Блек Сам.
Той се питаше дали не е направил грешка, като се е присъединил с няколко свои хора към бандата на О’Лийри. В началото всичко изглеждаше много добре. Мъжете лесно заработваха парите си, но ето че скоро се показа и обратната страна на медала.
Всъщност Сам имаше лоши предчувствия още от самото начало. Действията на О’Лийри в основата си му бяха неприятни. Подобни неща винаги бяха отвращавали Сам. Но и самият той беше затънал доста
