Ако сега Ласитър проявеше състрадание, щеше да бъде глупаво да не довърши нещата докрай. Всички трябваше да разберат, че с него шега не бива. Само така човек можеше да внуши респект в такова противно обкръжение.
Който не направеше това, той се проваляше завинаги. Ако Ласитър бе загубил двубоя, едва ли щеше да излезе жив оттук.
Затова той не остави великана да си поеме дъх. Трябваше да нанесе още няколко болезнени удара.
Едва тогава Мортън падна на колене. Той се подпря на двата си юмрука и се вторачи с невярващ поглед в противника си.
Ласитър дишаше тежко.
В салона на Бъфало цареше мъртва тишина. За секунди зяпачите се вцепениха. Никой не предполагаше такъв изход. Струваше им се невероятно.
Ласитър още не можеше да дойде на себе си. Ръцете му висяха отпуснати до тялото и с дясната си китка чувствуваше допира на револвера си, който въпреки дивата схватка все още се намираше в кобура.
Той огледа заплашително наоколо.
— Сега доволен ли си? — изръмжа Ласитър.
Отговорът беше зловещо мълчание. Той се раздвижи, искаше да отиде при младата двойка и да види какво е станало с момъка.
По лицето на момичето се стичаха сълзи. То бе коленичило безпомощно и галеше главата на червенокосото момче.
Ласитър се усмихна успокояващо на девойката. Искаше да й покаже, че не трябва да се страхува повече, но внезапно забеляза, че лицето й добива ново изражение.
Тя отвори уста, за да го предупреди, но преди да успее да го направи, той реагира.
Извърна се и видя как Бърк Мортън хвърли един дълъг нож.
Ласитър се наведе светкавично. Острието просвистя над него и остана да трепти три метра по-нататък, забито в стената.
Сега вече Ласитър извади револвера от кобура, но не можа да вдигне оръжието.
Едновременно от двете му страни скочиха останалите. Някой му изби револвера от ръката и останалите с див вой се нахвърлиха върху него.
Юмруците на Ласитър работеха. За по-малко от секунда той изпрати трима от нападателите си в страната на сънищата. Преди останалите да се съвземат от своя страх, Ласитър хвана най-напористия, вдигна го високо и го засили в тълпата.
Крясъците станаха още по-оглушителни. Грубо меле се развихри в салона на Бъфало.
Ласитър бе притиснат от тълпата към стената, в която беше забит ножа, хвърлен от Мортън. Той хвана един мъж за гърлото и държейки го със задушаващ захват, със свободната дясна ръка изтръгна ножа. Искаше да го допре до гръкляна на заловения.
Вземането на заложник сега бе единственият начин да бъде вразумена беснеещата тълпа.
Идеята бе добра, но изпълнението й — трудно.
В този хаос Ласитър не можеше да наблюдава всичко. Така и не видя как вляво от него някой се подаде с една тежка глинена стомна и я стовари отгоре му.
Беше една от онези особено твърдо изпечени индиански стомни, в които човек можеше да съхранява някои хранителни продукти продължително време, без те да се развалят.
Мъжът, който нанесе удара, се нуждаеше за това от двете си ръце. Толкова бе тежък този съд.
Ласитър почти беше опрял острието в гърлото на своя заложник, когато стомната го удари.
Той не усети почти никаква болка, но междувременно бе загубил съзнание. Почувствува само неопределено нараняване и постепенно обземаща го пълна безтегловност. Така внезапно всичко му стана напълно безразлично.
Нямаше сили да се съпротивлява повече. Пред очите му всичко се завъртя.
Не разбираше, че все още държи дългия нож в свития си юмрук. Той размахваше ръце и може би изглеждаше така, като че ли искаше да го хвърли.
Точно в този момент заложникът се отскубна и се изтегли бързо на безопасна дистанция от този невероятен побойник с име Ласитър.
В същия миг от другата страна за части от секундата във въздуха прелетя нож.
Това стана, след като Ласитър се бе строполил в безсъзнание.
Той не чу вика на ужас, изтръгнал се от множеството гърла.
Тази кама, хвърлена от някого от другата страна, се заби в гърба на мъжа, който беше или трябваше да бъде заложник на Ласитър.
Мъжът се строполи до Ласитър. Дръжката на ножа стърчеше между двете му плешки. Той лежеше по лице, безчувствен завинаги.
Можеше да се приеме, че Ласитър е запратил камата в гърба му.
Някой изкрещя:
— Той улучи Джоузеф Спърк! Вижте това! Той уби девера на ван Кърк!
Грозното бучене се надигна отново.
— Да го обесим копелето!
— Правилно! Да върви в ада проклетият сатана!
Последва цяла поредица от подобни закани. Над Ласитър бе надвиснала голяма опасност. В такъв момент разгорещените чувства на хората трудно можеха да бъдат успокоени.
За негово щастие в салона влязоха двама мъже. Единият изстреля два куршума в ниския, почернял от сажди таван.
Изведнъж настъпи тишина. Като че ли всички познаха кой е влязъл.
Мъжът, който бе стрелял, беше Макс Росман.
Неговият придружител бе Маркус ван Кърк, големият бос в този див град на щата Оклахома.
Все още нямаше истински закони в тази земя край Симейрон, която не принадлежеше към нито една от заобикалящите я държави и която от години се считаше за ничия.
Въпреки всичко тук, в Бъфало, си имаха шериф. И то какъв. Някъде другаде сигурно имаше обяви за залавянето му с истинското му име, а не с името, което бе приел в Оклахома.
Тук той се наричаше Макс Росман и повечето жители знаеха какво е станало с него, но за това не се говореше. Те всички имаха достатъчно гузна съвест.
Там, в ъгъла, отчаяното момиче все още клечеше до своя приятел, който постепенно бе започнал да се съвзема. Тя милваше лицето му и тихо му говореше нещо.
Маркус ван Кърк погледна мрачно мъртвия. Беше деверът му, Джоузеф Спърк. Тук те бяха изградили заедно доста неща. Сега ван Кърк щеше да бъде самотният бос в начинанието. Неговата жена Естер бе единствената наследница на състоянието на Джоузеф Спърк. В това никой не трябваше да се съмнява. При такива неща жените нямаше какво да губят.
Всички в салона мълчаха в очакване.
С изкривено от болка лице Бърк Мортън седеше на пода и с две ръце държеше счупения си глезен.
— Бърк — каза ван Кърк, клатейки глава, — какво виждат очите ми?
— Той е долен мошеник, бос — изпъшка великанът. — Хубаво ме нареди. Питай другите. Всички ще ти кажат.
Чу се потвърждаващо мърморене. Бъркотия от думи, от която излизаше, че Ласитър е забил ножа между плешките на Джоузеф Спърк.
Възможно бе в това диво меле никой да не е видял нищо друго. Всички потвърдиха и сега вече бе сигурно.
— Макс! — каза ван Кърк на своя шериф, а той знаеше какви са му задълженията. Макс изви ръцете на намиращия се в безсъзнание Ласитър и му постави белезници.
В този момент окованият дойде на себе си, но само смътно възприемаше какво става около него.
Съвсем бавно му се изясняваше, че се намира в дяволски заплетено положение.
Обърнаха го по гръб. Като видя шерифската звезда, той скрито си пое дъх. Досега се бе опасявал, че в това гнездо изобщо няма представител на закона, а също и закон.
