ще ни стигне, колкото да живеем. Тук няма хубави перуки.
— Те и без това вече не ни трябват — каза Дъг. — Няма да се измъкнем от тази каша. Мисля, че ще ни лепнат най-малко две години. Може би и повече.
— Ще ви се — прозвуча отгоре ръмжащият глас на Росман. — Знаете ли какво ще стане с вас? Ще ви окачим на въжето. И двамата. Вместо двете годинки.
Той се изсмя злобно.
Двамата Кели спряха изплашено дъха си.
— Ще ни обесите? — простена Рут. — Това не е вярно, шерифе. Искате само да ни изплашите, нали?
Тя се разсмя, но смехът й прозвуча несигурно.
— Вчера сте били в Ростон — каза неумолимо шерифът. — Не бяхте ли там на гости на известния Ейрън Спърк?
— Да, но…
Тя млъкна изплашено. Можеше да се предположи, че й се е случило нещо много страшно.
— Вие сте го убили — изкиска се дяволски шерифът.
— Не е вярно!
— Били сте му на гости. Той ви е пуснал в къщата си, без да предполага колко сте опасни. Държал се е приятелски с вас. За благодарност вие не само сте му задигнали парите, но и сте го убили. Надупчили сте го с ножове. Един куриер преди малко ни донесе тази новина. Дигнали сте му 20 000 долара. Намерихме парите в багажа ви. Бяхте ги скрили добре, зашити в дрехите. Но ние се поровихме грижливо. За ваше нещастие.
Той не можеше да удържи смеха си, докато произнасяше чудовищното обвинение.
— Не! — изкрещяха едновременно братът и сестрата. — Не!
Нищо друго не можаха да направят, за да изразят отчаянието си. То се бе стоварило върху тях като лавина. Не виждаха никакъв изход.
Рут Кели се вкопчи в Ласитър.
— Не е вярно! — шепнеше тя възбудено. — Никога никого не сме убивали! Заклевам се, Ласитър! О, господи! Какво ще правим сега?
— Ласитър няма да ви помогне! — извика шерифът злобно. — Той сам си има достатъчно трудности. А, Ласитър! Сега ще пуснем стълбата. Босът иска да те види. Но не прави глупости, като се качиш горе. Тук освен мен има още трима мъже с пушки. Нямаш никакъв шанс.
Момичето все още се притискаше към Ласитър.
— Не можеш ли да ни помогнеш? — стенеше тя. — Ти си силен. Сигурно можеш…
Шерифът имаше дяволски остър слух.
— Не се измъчвай, бейби! — извика той. — Нямаш още причина да се косиш. Ако се представиш добре, ще обесим само брат ти. Той ще плати за двама ви.
Ласитър забеляза как момичето се ококори. След това тя започна да хлипа. Той я притисна към себе си и й прошепна в ухото:
— Не губи надежда, Рути!
Ласитър я потупа успокояващо по гърба. Решетката се отвори над главите им и шерифът каза:
— Сега ще спуснем стълбата. Тук, от дясната страна. Трябва само да поопипаш стената. Така ще я намериш бързо.
Ласитър притисна момичето още веднъж към себе си.
— Кураж, Рути! Те искат само да ви изплашат. Не могат да си позволят просто така да обесят някого, чиято вина не е доказана в действителност.
Той изрече последните думи високо и ясно. Шерифът Макс Росман се изсмя ехидно.
— Скоро ще разберете какво можем да си позволим!
Ласитър намери въжената стълба и се покатери. Този престъпник — пазител на закона — не преувеличаваше. Бандитите, които властваха в този малък град на ничия земя, действително можеха да си позволят всичко. Тук отдавна нямаше закони. Затова насам се стремяха бегълци от всички посоки на света. Тук те намираха подслон. Оттук можеха да се промъкват през границата към своите обекти на нападения и да се наслаждават сравнително спокойно на плодовете на престъпленията си.
Този проблем нямаше да бъде решен скоро. Щеше да продължи още много години, докато тук бъде установен някакъв ред.
Ласитър бе изпратен да открие убежището на една особено опасна банда. Неин предводител беше жена. Това бе всичко, което се знаеше засега.
Тази банда не се занимаваше с „нормалните“ обири на банкови и пощенски конвои или с кражби на добитък. Тя работеше в съвсем друг бранш. Бандитите отвличаха и изнудваха. Естествено те взимаха само хора, чиито роднини можеха да заплатят порядъчно големи суми. И това се случваше през определени периоди от време.
Затова Ласитър трябваше да проведе необходимите разследвания с пълно спокойствие и изключителна предпазливост. Само така бандата нямаше да подуши нищо и да унищожи единствената улика. А това означаваше да го убият. В такива случаи човек не можеше да бъде достатъчно предпазлив, а споменатата банда бе особено брутална и безскрупулна.
Ласитър достигна горния ръб на намазаната с масло дървена стена и изпълзя на четири крака.
Тук, горе, луната осветяваше всичко. Трима мъже стояха в полукръг и държаха в ръцете си пушките, за които говореше шерифът.
— Легни по корем, ръцете на гърба! — заповяда Росман, когато Ласитър понечи да стане. — Не прави глупости или моите хора ще те направят на решето. Това не е красива смърт. Виждал ли си досега някого, надупчен от джепанета? Ще стреляме точно с такива. Сачмите са за зайци и яребици. Тялото ти ще се напълни с такива топченца и ти дълго ще се мъчиш и ще крещиш. Считай това за предупреждение!
Ласитър се направи, че не е чул и се изправи. Не вярваше мъжете да почнат да стрелят веднага. Все пак големият бос искаше да говори с него, а това щеше да е невъзможно, ако му занесяха трупа на Ласитър.
Той бе предвидил правилно.
— Легни по корем! — изфуча Росман. — И ръцете на гърба! Изпълнявай или ние ще ти помогнем.
— Да не би да напълнихте гащите? — изръмжа Ласитър. — Четирима сте и сте въоръжени до зъби. Аз бих се срамувал.
Той се изсмя презрително. Шерифът и тримата му придружители не можаха да отговорят нищо. По дяволите, не искаха да се покажат страхливци.
Тогава шерифът каза грубо:
— Знам, че дебнеш удобен момент, Ласитър. Но ние няма да ти предоставим такъв. Не можеш да ни провокираш. А сега — по корем! Не прави щуротии!
Ласитър поклати отрицателно глава.
— Ако искате да легна по корем, трябва да ме принудите. Хайде, опитайте!
Трябваше да го заведат непременно жив при ван Кърк. Сега Ласитър го знаеше със сигурност. Те се колебаеха. Ласитър се изплю.
— Жалки страхливци! Изглежда, ван Кърк се е обградил с малодушни мъже — той подуши въздуха. — Да, вече намирисва. От страх май си напълнихте гащите.
Това беше достатъчно за шерифа. Лицето му се изкриви от гняв. Дългите краища на мустаците му трепереха. Гласът му гъгнеше.
Прицелете се! Искам го по корем!
Тримата насочиха оръжието си към Ласитър и опряха дулата в тялото му.
Макс Росман мина изотзад и извади револвера си, за да повали Ласитър с един удар.
Ласитър отмести главата си в последния момент и отскочи от земята. Излетя високо, като изстрелян от катапулт. Бе събрал цялата си сила и дива ярост в това внезапно нападение.
Те страхотно го бяха раздразнили. Проклятие, сега щяха да го опознаят! Още повече че за него това бе единственият шанс.
Ако сега не проявеше решителност, едва ли щеше да получи друга, дори и наполовината като тази,
