Мария и Луиза го гледаха покорно. И двете бяха с дълги черни коси, които скриваха гърдите им, ако ги срешеха по подходящ начин. Но големият шеф беше забранил това. Нямаха право да се прикриват и с ръце, защото тогава заиграваше камшика.
— Елате! — заповяда той. — Тъкмо има какво да видите.
Те станаха и погледнаха към дрехите си, които бяха малко встрани от тях.
— Не — каза Рио като се хилеше. — Така ми харесвате повече. А и мъжете ви ще разберат, че от днес нататък ми принадлежите. Е, не се ли радвате? Реших да ви задържа при себе си. Това означава, че ще бъдете по-добре от другите. Ще получавате хубава храна, а също и вино, ако искате. Само трябва да бъдете послушни. След няколко дни до такава степен ще ви дресирам, че ще отгатвате всяко мое желание по очите ми. А сега, хайде да тръгваме!
Те послушно тръгнаха в посоката, която сочеше протегнатата му ръка. Докато вървяха, трябваше да държат ръцете си кръстосани на гърба. Това беше една от заповедите, които Рио междувременно бе издал.
Като крачеше зад тях, погледът му се изпълваше с похот. Но още повече го възбуждаше мисълта за това, което щеше да се случи в горещата падина.
Когато стигнаха там, от север тъкмо се приближаваше група ездачи. Бяха хората, които Рио изпрати да заловят бегълците.
Мъжете яздеха в крак. Между тях се олюляваха пленниците. Трима млади мъже и три млади жени или момичета. Те едва се държаха на краката си. Единият от пленниците бе подкрепян от други двама. Той не можеше да стъпва на десния си крак. Лицето му бе изкривено от болка.
Ездачите спряха в средата на падината.
Пленниците се свлякоха изтощени в горещия прахоляк, а Рио, ръмжейки, вече издаваше своите заповеди.
Наоколо имаше достатъчно подходящи скали, на които да бъде завързан човек.
Но жестокият ловец на хора не се задоволяваше само с това. На някои от пленничките той заповяда да съблекат трите заловени жени. На мъжете им бяха свалени само ризите.
Тогава започна страшният съд на този жесток човек.
Най-напред тримата мъже бяха набити с камшик и то не от разбойниците, а от техните собствени събратя по страдание.
Бандитите ги гледаха и се смееха.
Измъчените мъже едва събираха сили да извикат. Бяха толкова изтощени, че само с подсъзнанието си разбираха какво става с тях.
Спътничките им плачеха, хленчеха и молеха за милост. И действително, след известно време босът кимна снизходително с глава.
Изтезанието най-сетне свърши.
— Какво ще правим с жените, Рио? — попита един от хората му сдържано. — Няма ли и те да си получат заслуженото?
Главатарят поклати глава.
— Вече получиха достатъчно. Трябва да се свърши само още едно нещо и случаят ще бъде приключен за мен. — Той посочи пленника в средата, който беше домъкнат до тук от другите двама, защото не можеше да се справи със собствени сили. — Какво му е на Пако? Ранен ли е?
— Настъпил е един кактус и понеже проклетите му сандали вече за нищо не стават, бодлите са влезли в краката му. Това е причинило възпаление и вече целият е гноясал. Прецени сам — това е отравяне на кръвта.
Главатарят бързо се огледа.
— Реймънд! — извика той.
Ник Реймънд беше сух като клечка тексасец, който доста разбираше от лекуване на рани. Затова се ползваше с особена слава сред бандитите. Смятаха го за много способен.
— Я ела виж тук, Ник! — повика го Рио.
Ник Реймънд набързо приключи с прегледа.
— Гангренясал е! — установи той вяло.
— Нищо ли не може да се направи вече?
Реймънд глухо се изсмя.
— Може да му се помогне с ампутация — отвърна той.
Рио кимна. Беше взел решение за присъдата.
— Значи вече не става за работник — каза той със зловещо безразличие. — Не обичам да гледам такива неща, но това има и своята добра страна. Така той ще послужи за назидание на останалите и ще им вдъхне необходимия страх.
Ник Реймънд разбра.
— Това е добра идея, шефе — каза той ласкателно. — И как смяташ да го пратиш на оня свят? Мисля, че даже не е необходимо и пръста си да помръднеш. Той и без друго ще пукне.
— Да, но аз искам да бъде обесен — каза Рио. — От тактическа гледна точка това е значително по- добро.
Бандитите, които бяха достатъчно близо, за да могат да чуят всичко, мърмореха одобрително. Всъщност и те биха направили същото, дори шефът да беше решил нещо друго.
Пленниците още не знаеха какво ги очаква. Мислеха, че след като са изтърпели боя, всичко е минало, защото Рио едва ли би унищожил ценната работна ръка просто така.
Надзирателят пристъпи към тримата вързани пленници.
— Вие извършихте тежко престъпление — оповести той рязко. — Обикновено за такова нещо наказвам със смърт.
Направи дълга пауза.
Пленниците си отдъхнаха. Леко се бяха отървали.
Техният мъчител се наслаждаваше на мисълта, че те повярваха.
— Но — продължи той след привидно безкрайната пауза, — все още не смятам да ви освободя и тримата невредими.
С това създаде напрежение и опъна до скъсване нервите на пленниците.
Проблесналата за миг в очите им надежда отново помръкна. Вече знаеха, че крои нов пъклен план.
Рио бавно бръкна в джоба си и извади три кибритени клечки.
— А сега — каза той — всеки от вас може да изтегли по една клечка. Едната ще бъде с отчупена главичка. Ето…
Той направи това така ясно, че да могат всички да го видят. След това отново скри клечките в шепата си.
— Сега ще ви дам да теглите — каза той и пристъпи към човека в средата, когото беше избрал за жертва. — Който изтегли клечката без главичка, ще трябва да изкупи вината и на останалите.
Хилейки се, инквизиторът застана пред пленника, чийто крак беше възпален и можеше да бъде спасен само с ампутация. Рио държеше свития си юмрук под носа му. Между палеца и показалеца стърчаха краищата на трите клечки.
— Захапи едната и я изтегли! — заповяда той. — Може да имаш късмет.
Всички гледаха втренчено, без да помръднат. Въпреки оковите, цялото тяло на пленника трепереше, а очите му като че ли всеки момент щяха да излязат от кухините.
— Хайде тегли! — препираше мъчителят Рио. — Имаш шанс.
Бедният човечец захапа средната клечка и я изтегли.
От пленниците се изтръгна стенание.
Беше изтеглил клечката без главичка и така се обричаше на смърт.
Той пое въздух като се задъхваше. Искаше нещо да каже, да помоли за милост, но от пресъхналите му, напукани устни не излезе никакъв звук. Страхът бе стегнал гърлото му.
— Е, това е — каза Рио равнодушно. — Ти загуби, Пако.
Другите две беше мушнал пак в джоба си. Сега нещастникът отново възвърна гласа си.
— Това е измама! — виеше той. — Ти си знаел кого искаш да убиеш, кучи сине! Счупил си главичките и
