Момичетата стояха вече съвсем голи и беззащитни.
Този, който блъскаше по клавишите на пианото, на всичко отгоре така се дереше, че проглушаваше ушите на останалите.
Затова никой не чу тропота на мустангите.
Но Амос Старински видя двамата ездачи, защото принудително стоеше обърнат точно в тази посока.
Негодникът до тезгяха прати един изстрел в пианото и приятелчето му веднага махна лапите си от клавишите.
Отвън, двамата ездачи бяха слезли вече от конете.
Разбойниците не ги забелязаха.
— Три текила! — заповяда този на тезгяха. — Три пълни водни чаши. Бързо, дебел тузар!
Амос побърза да напълни чашите. Нервите му бяха опънати до скъсване.
Защо, по дяволите, не се биеше? Защо приемаше всичко това без съпротива?
Какво ли правеха двамата ездачи с мустангите?
Мустанги!
Старински впери поглед във вратата, над високите до средата на рамката крила.
По дяволите! Не бяха ли това мустанги от същата порода, като тези на пленените индианци?
Ето че един от ездачите идваше. Той блъсна летящата врата дяволски провокиращо.
И как само влезе! Като че ли целият свят беше негов. Сякаш имаше копчета на очите и нищо не виждаше.
По дяволите! Не забелязваше ли какво става тук?
Спря по средата на помещението. Държеше уинчестъра си небрежно отпуснат в лявата ръка. Изглеждаше съвсем безобидно.
Междувременно четиримата кучи синове го бяха забелязали.
— Симпатична компания се е събрала тук — каза той вяло. — Харесва ли ви музиката?
Четиримата заеха удобна позиция. Ясно беше, че веднага ще надупчат едрия чужденец. Естествено, след обичайния кратък диалог.
— А на теб не ти ли харесва, човече? — попита този до тезгяха.
— Никак — отвърна Ласитър.
— Зарежи пушката, момче! — каза същият. — Иначе ще те накараме да затанцуваш.
Ласитър се изхили предизвикателно.
— Да не сте от хората на Манаскуа? — попита той, прекъсвайки напрегната тишина. — Това, което правите, напълно подхожда.
— На кого, човече?
— На дявола Манаскуа. — Това беше паролата.
Четиримата измъкнаха револверите. Бяха страшно бързи.
Ласитър приклекна, а от уинчестъра му полетяха огнени светкавици.
До един от прозорците също проблясваше и трещеше.
Амос Старински изчезна зад тезгяха и след малко оттам се появиха дулата на късата му двуцевка.
Но докато това стане, в кръчмата отново се възцари тишина.
Четиримата смелчаги лежаха на пода.
Единият от тях беше все още жив. Ласитър го обърна с крак по гръб и погледна към него.
— Значи сте от хората на Манаскуа. Къде мога да го намеря?
— В… ада…
Главата му клюмна настрани и той замлъкна завинаги, също като другарите си.
Тишината беше невероятна.
Влезе Мария. От пръв поглед не можеше да се разбере, че е жена.
Трите голи мексиканки стояха като статуи. В друга обстановка и друга ситуация гледката би била направо чаровна.
Но сега Ласитър не мислеше за това.
— Мария, погрижи се за тях — помоли я той. — Сигурно ще се намери нещо за обличане. Нали? — въпросително погледна Старински, който кимна отривисто.
— Разбира се, сър — каза той. — Магазинът е от другата страна. Там има една жена, която ще ви продаде всичко необходимо. Естествено продаваме и рокли.
Мария тихо говореше с мексиканките. Те покриха основните части от голотата си с парчета плат и я последваха навън. Покорно спазваха две крачки дистанция.
Ласитър освободи тримата от стълбовете. Изтощени, те се свлякоха пред него на колене. По лицата им се стичаха сълзи на благодарност.
— Не е необходимо да коленичите пред мен — каза Ласитър. — Не трябва също и да се страхувате. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса.
Те вдигнаха погледи към него бавно и боязливо. Въпреки че бяха спасени, шокът бе сковал крайниците им. Трябваше им време да го осъзнаят. Ласитър ги накара да седнат на една маса с него.
Грамадният Амос вече измъкваше навън и последния мъртъв бандит.
— Манаскуа… — каза Ласитър. — Сигурен съм, че можете да ми помогнете и по-нататък. Моите приятели са пленени от ловците на хора. При тях щяха да ви закарат, нали?
Тримата мексиканци отчаяно кимнаха.
— Да, Манаскуа е — започна да говори единият от тях. — Ще ви разкажем всичко, което знаем, сеньор.
Мария вече се бе върнала с жените. Изглеждаха направо чаровни с пъстрите рокли, в които бяха облечени.
Мъжете разказаха всичко, което знаеха.
14.
Това беше долината, в която преди две седмици обесиха клетия Хуанито — пресъхнала долина, в която вече бяха пролети много сълзи.
Тук ловците на хора винаги оставаха да лагеруват, когато трябваше да доставят „пратка“ на юг към сребърните мини.
Последният път пленниците вървяха пеша.
Нямаха коне. Но сега всички яздеха мустанги. Затова се придвижваха много по-бързо от обичайното.
Все пак се задържаха по-дълго от обикновено.
Най-напред чакаха с първите десет пленници, докато пристигне Рио с останалите. Бяха четиридесет силни индианци. А сега — общо петнадесет.
Охраняваха ги строго. Всеки отделен пленник имаше белезници. През нощта допълнително им поставяха железни халки и на краката. От тях се образуваше непрекъсната верига, така че пленниците бяха като нанизани на връв. Ако се опитаха да избягат, трябваше всичките петнадесет мъже да се движат едновременно, но тогава щяха да се препъват в собствените си крака, защото веригата беше направена по толкова сложна система, че приличаше на лабиринт с хиляди ходове.
Изобщо не можеше да се разбере къде е началото и къде е краят.
Обикновено ловците на хора не използваха тази верига, но този път Рио не искаше да рискува. Възнамеряваше да представи на Дон Яго невредим целия плод на своята „работа“.
Какъв триумф само!
За това си мислеше Рио сега.
Но все още беше изпълнен с недоверие. То никога не го напускаше.
Защо през цялото време пленниците запазиха спокойствие? И то точно тези горди воини?
Едва ли щяха да се примирят със съдбата си просто така!
Нещо се мътеше. Но какво?
Рио даде знак на палача Мак Ноли да отиде при него.
