воини се движеха плътно по петите им. Ласитър спря за малко до ручея и напои коня си, а после тръгна след тях.
След два часа неочаквано се натъкна на лагера на бандитите. Спря коня, ужасен от гледката, която се разкри пред очите му. Синтия остро изпищя.
— Не гледай! — извика дрезгаво Ласитър.
Седемте бандита висяха с главите надолу по клоните на огромна цикория, под сянката на която бяха устроили лагера си. Отмъщението на червенокожите воини беше кърваво и страшно.
Но дали наистина беше така? Накъде се бяха запътили червенокожите с тяхната скоу? Нали трябваше да се върнат обратно в родните си места?…
Страшно подозрение се появи в главата на Ласитър.
Когато индианците са нападнали бандата, тяхната съплеменница вече не е била там. Само поради тази причина червенокожите воини са се осмелили да влязат в открит бой с бандитите, да ги победят и избесят по клоните на дървото. За подобно нещо нямаше пощада.
Девойката обаче беше в ръцете на Джон де Салдо! Ласитър беше сигурен в това. Увери се окончателно, когато разгледа следите на индианците, които след ужасното си дело се бяха разпръснали във всички посоки. Не след дълго той разбра, че са тръгнали по следите на един-единствен ездач.
Нищо чудно всички Медисънови да са били мъртви, когато индианците са нахлули в лагера им. Защото иначе Джон де Салдо не би могъл да им отмъкне плячката. Първо е трябвало да се пребори с цялата банда! А Медисънови не бяха някакви новаци. Явно този тип е дяволски смел и хитър. Това беше единственото обяснение според Ласитър.
След още два часа езда той установи, че индианците са изгубили следата. Затова се бяха разделили на няколко групи и бяха тръгнали да търсят във всички посоки. Ласитър изпита уважение към този кучи син: все пак той беше успял да заблуди две дузини опитни индиански следотърсачи!
Ласитър напрегнато се оглеждаше, но не успя да открие нищо. В момента бяха на територията на щата Уайоминг.
Той спря и се опита да се постави на мястото на човека, когото преследваше. Това, че беше успял да се изплъзне от индианците, още не означаваше нищо. Даваше му предимство, но само за кратко време. Златото, което искаше да получи срещу пленницата, беше скрито в черните хълмове. Трябваше да стигне дотам, за да преговаря с индианските вождове. Следователно първо трябваше да скрие индианката на сигурно място, а после да тръгне да търси хора, склонни да преговарят и да търгуват с него.
Дали разчиташе на сигурно скривалище? И къде беше то? Трябваше да отговаря поне на две условия. Първо, там да живеят хора, които да хранят индианката и да я пазят да не избяга. И второ, тези хора да бъдат близки приятели на Джон де Салдо, защото варварското отвличане на индианската скоу беше вдигнало шум в цялата страна. Призракът на легендарните богатства беше замаял главите на хиляди хора. Ето защо Джон де Салдо трябваше да скрие жената у такива хора, които нямаше да го излъжат и да използват индианката за собствените си користни цели. Залогът беше голям…
Отначало Ласитър реши да отиде в Еджмънт и да разпита за приятелите на Джон де Салдо. После обаче се отказа, тъй като пътят дотам беше твърде дълъг. Освен това в гористите области на Сънданс бяха изникнали много нови селища, които се намираха по-близо.
Ласитър пришпори коня си на север, към Сънданс. След около две мили теренът стана скалист и труден за езда. Тук на пътя му неочаквано се изпречи Джон де Салдо.
Този кучи син явно беше взел пример от него! Червенокожата девойка беше привързана с ласото зад гърба му и той държеше здраво края му.
Ласитър също беше вързал Синтия по този начин, защото не искаше чернокожото момиче да падне от седлото, докато спи. Джон де Салдо обаче беше омотал индианката с ласото си, за да не скочи от коня и да не избяга.
Ласитър спря коня си и се усмихна. Но в душата му кипеше ярост. Твърдо беше решил да освободи индианката и да я отведе обратно при племето й. Сега обаче нямаше шанс. Този тип яздеше право срещу него с два револвера в ръце. Насочваше коня си само с леко притискане на бедрата.
— Колко си приличаме! — проговори спокойно Ласитър.
Джон де Салдо грубо се изсмя.
— Ами, глупости! Тая черната зад гърба ти се продава за два долара по улиците. А тази зад мен струва милиони.
Той спря до него и впи очи в Синтия.
Ласитър внимателно разгледа индианката. Наистина не беше красавица. Носът й беше сплескан, не личеше дори дали е стара или млада. Но поне трябваше да разбере коя е.
— Кажи ми нещо за нея! — обърна се той към Джон де Салдо. — Чудя се защо червените вдигат толкова шум за една жена.
Джон де Салдо отново се изсмя.
— Тя е свещената дева на индианците — отговори студено той. — Струва повече от всичкото им злато. Дъщеря е на най-великия шаман на всички времена и собственоръчно ръководи голямата церемония по време на танца на слънцето. Поне така ми казаха. Но какво ме интересува. Нали те предупредих, Ласитър! Защо ме преследваш?
— Не преследвам теб, а нея — отговори спокойно американецът.
Той посегна към револвера си. Възнамеряваше да принуди Джон де Салдо да предаде плячката си. Но в същия миг двата пистолета на противника му изтрещяха и кафявият жребец падна прострелян на земята.
Ласитър изруга, измъкна краката си от стремената и се хвърли настрани, увличайки със себе си Синтия. Така и двамата избягнаха опасността да бъдат притиснати под умиращото животно. Синтия изпищя от уплаха.
Джон де Салдо жестоко се изсмя и препусна в галоп. Ласитър се претърколи светкавично към коня си, измъкна уинчестъра от калъфа и се прицели в отдалечаващия се ездач. Но той бързо се скри от погледа му. Ласитър се изправи и изруга. Помогна на Синтия да стане и огледа коня си. За съжаление кафявият жребец беше мъртъв. Нищо не можеше да се направи. А да останеш без кон в тази дива земя, значеше да се изложиш на сигурна смърт. Пустинята не прощаваше и най-малката грешка. Нямаше как да се измъкнат пеша. Със сигурност щяха да паднат в ръцете на червенокожите.
— Боже мой, Ласитър! — въздъхна чернокожото момиче. — Какво ще правим сега? Защо той се държа така с нас?
— Заради индианката, момичето ми.
Синтия сериозно го изгледа.
— Нали имаш мен, Ласитър!
— Ти не чу ли какво казва той? Тази жена струва купища злато. Джон иска да изнуди индианците, а аз трябва да му попреча. Не разбираш ли?
— Не!
— Какво?!
— Не разбирам защо се месиш. Какво ме засяга това?
— Много правилен въпрос.
— Искаш да вземеш индианката и с нейна помощ да получиш златото — усмихна се Синтия и поклати глава. — Нима наистина си толкова лош? Колко ще дадат червенокожите?
— Аз няма да ги изнудвам, а ще отведа жената обратно при тях. Не искам червенокожите да нападат повече белите!
— Добре — отговори сериозно Синтия. — Трябва да освободим индианката. Онзи алчен негодник ме нарече евтина проститутка. Но аз не съм такава, нали, Ласитър? Да не би да вземам пари от теб?
— Успокой се — прекъсна я нежно той. Чернокожото момиче беше развълнувано. — Той не искаше да каже това…
— Нима го защитаваш? — възмути се тя.
— Сега си имам други грижи — отговори Ласитър и почна да сваля седлото от мъртвия си жребец. Натовари целия багаж на гърба си и тръгна напред. Синтия го хвана за ръката.
Джон де Салдо беше потеглил на север. Ласитър многозначително се усмихна. Май имаше право с
