предположенията си за Сънданс…
Той също се насочи на север. Сънданс беше най-близкото населено място. Дано срещне по пътя си някое ранчо или ферма. Двамата със Синтия преминаваха през гъсти гори, широки поля и множество обрасли с храсталаци хълмове. Ласитър непрекъснато беше нащрек. Използуваше прикритието на всяко дърво и храст и избягваше откритите места. Всички червенокожи воини бяха на коне. Никой бял мъж не би могъл да им избяга, затова Ласитър особено внимаваше да не оставя следи. Следите на Джон де Салдо изчезнаха още след две мили. Той много по-добре от Медисънови умееше да заличава дирите си. Затова Ласитър реши, че няма смисъл да губи време. Най-важното сега беше да си намери кон.
Слънцето отдавна беше преминало зенита си, когато той забеляза индианските воини. Те явно бяха открили следата му и сега се носеха в галоп право към тях. Макар че светкавично се скри с момичето си в храсталака, Ласитър не си правеше илюзии. Индианците скоро щяха да бъдат тук. Те подканяха конете си с диви викове и удари с камшик.
Ласитър можеше с един изстрел да свали тримата ездачи от конете им, но това не беше достатъчно. Най-важното беше да хване един от тия полудиви мустанги с буйни гриви! Иначе нямаше смисъл да си губи времето да се разправя с ездачите им. Но дори миризмата на белия човек до такава степен ужасяваше мустангите, че те побягваха като бесни, щом я усетеха. Ласитър често беше виждал подобно нещо. Той стисна в ръка двуцевката си, но скоро я пусна и посегна към уинчестъра. В този миг обаче воините спряха, скочиха от седлата и се прикриха зад дърветата.
Какво ли замисляха? Ласитър очакваше, че индианците ще препуснат в галоп към храстите, за да изгонят оттам него и Синтия. Вместо това те пуснаха мустангите да пасат под носа му, вързани само с едно дълго въже. Вятърът беше изключително благоприятен. Ласитър усещаше острата миризма на полудивите коне, които обаче не можеха да го подушат. Затова бързо се изправи, решен да се добере до някое от тези полудиви животни. Но само след секунда легна обратно в скривалището си.
Та нали точно това целяха тия коварни чакали! Всеки каубой, изгубил коня си в тази пустиня, се стремеше колкото се може по-бързо да си набави нов. Щеше да се устреми към конете им, а те хладнокръвно щяха да му видят сметката…
— Крий се тук и не мърдай! — заповяда шепнешком той, но Синтия ужасено се вкопчи в ръката му.
— За бога, Ласитър, не ме оставяй сама!
— Успокой се! Няма нищо страшно. Ако аз не хвана индианците, свършено е с нас.
Очите й се разшириха от страх. Той тикна в ръцете й двуцевката.
— Дръж това! Чакай ги да се приближат и тогава натискай спусъка — и й показа какво да прави. — Първо единия, после и другия. Имаш два патрона.
Синтия гледаше оръжието в ръцете си, без да реагира.
— Това е само за всеки случай! — окуражи я Ласитър и леко погали къдравата й глава. — Аз ще бъда наблизо.
Тя смело кимна и се опита да се усмихне, но лицето й се разкриви в жалка гримаса.
Ласитър се обърна и запълзя настрани. Измъкна се от трънливия храсталак, претърколи се в едно дере, изправи се и затича приведен към конете.
В този миг видя единия индианец. Той лежеше по корем с опънат лък в ръка и напрегнато гледаше към конете.
Този кучи син явно имаше очи и на гърба си! Ласитър беше сигурен, че не е предизвикал и най-малък шум, но въпреки това индианецът стреснато се извърна и моментално се претърколи настрани, за да избегне приклада на пушката му, като при това пусна стрелата си право към врата му.
Тъй като държеше уинчестъра си с приклада напред, Ласитър посегна към револвера. Движението му беше невероятно бързо и ловко. Тежкият 45-калибров револвер изтрещя и от дулото му излезе пламък. Едновременно с изстрела той се отпусна на лявата си ръка. Куршумът повали индианеца по гръб, а изстреляната от него стрела изсвистя само на сантиметър от врата на американеца.
Индианският воин беше улучен смъртоносно. Ласитър отново скочи на крака.
Вторият индианец се беше скрил зад едно дърво от другата страна на мустангите. Той вече беше метнал късото си копие, изработено от твърдо дърво, с дълго една педя стоманено острие. Смъртоносното оръжие разсече въздуха и профуча на сантиметри от Ласитър, който светкавично се отпусна на колене. Орловите пера, с които беше украсен краят на копието, докоснаха широкополата му шапка. Без да губи време, той скочи на крака с готова за стрелба пушка.
Индианецът измъкна томахавката си от колана, показа се иззад дървото и замахна с все сила. Очите му бяха като две тесни черни цепки. Кафявото лице приличаше на всяваща ужас дървена маска.
Точно когато замахваше, го улучи куршумът на Ласитър. Индианецът падна като подкосен на земята. Остана да лежи по гръб на тревата, с разперени ръце и крака и затворени завинаги очи. Томахавката падна на гърдите му.
Мустангите мирно и тихо хрупаха трева. Не бяха реагирали на двата изстрела.
Къде ли беше третият индианец?
В този момент прозвуча писъкът на Синтия. Ласитър потрепера. Спусна се обратно към храсталака, но насреща му излезе индианският воин, теглейки след себе си Синтия. Беше я хванал за косите и я влачеше по тревата. Чернокожото момиче пищеше с все сила, но веднага млъкна, щом забеляза Ласитър.
Индианецът беше грамаден мъж с мускулесто тяло. Стоеше с широко разкрачени крака и гордо вдигната глава, без да сваля очи от противника си. В погледа му гореше ярост.
— Предай се, бели човече, иначе ще убия черната жена — произнесе гърлено той.
За Ласитър важни бяха единствено мустангите. Не биваше да ги плаши. Затова предпазливо направи крачка встрани. Мъжът насреща му явно не вярваше, че белият човек може да бъде по-бърз от него. Щом се озова на крачка от мустангите, Ласитър хвърли пушката си на земята. В същия миг измъкна револвера и даде два изстрела.
Едрият воин беше улучен в главата и в гърдите. Той се просна по лице на тревата, без да е успял дори да замахне с томахавката си към Синтия. Но Ласитър нямаше време да се занимава с него. Бързо прибра револвера си, спусна се към най-близкия мустанг и сграбчи въжето, с което беше вързан. В същия миг конете побягнаха. И трите едновременно бяха подушили белия човек. Ласитър падна на колене и с все сила опъна въжето. Мустангът се мяташе като обезумял, цвилеше и се вдигаше на задните си крака. Виждаше се само бялото на очите му. Без да се колебае, Ласитър го ритна с все сила в ребрата. От уплаха и от силната болка, животното падна на задните си крака. Ласитър скочи, сграбчи озъбената паст на жребеца и прекара въжето през устата му. После опъна силно импровизираната юзда и дивият кон веднага разбра, че си е намерил майстора. Не след дълго той се изправи на все още треперещите си крака, кротък като агне.
Ласитър обаче продължаваше да бъде нащрек. Затова едва-едва разхлаби въжето и отведе коня при Синтия, която продължаваше да лежи на земята. В разширените й очи се четеше смъртен страх.
— Какво има? Какво ти направи този негодник? — попита загрижено той.
Негърката се надигна и поклати глава. После погледна грамадния индианец, който лежеше мъртъв пред нея, и потрепера.
Седлото на коня се състоеше само от едно прокъсано одеяло. Ласитър го хвърли в храстите, изчетка кожата на мустанга и сложи своето седло.
— Отведи ме оттук! — проплака чернокожото момиче. То се метна на седлото зад Ласитър и здраво го прегърна.
— Успокой се, нищо няма да ти се случи — каза й той и подкара коня на север, все още нащрек, с готова за стрелба пушка. Тримата индианци не бяха сами. Другарите им със сигурност бяха чули изстрелите.
След три часа отново се сблъскаха с червенокожите. Този път обаче Ласитър навреме успя да се скрие в храстите. Покрай тях минаха шестима воини от племето оглала. Ласитър не беше сигурен дали и те търсят белия човек, отвлякъл съплеменницата им, или просто минават оттук. Във всеки случай яздеха в обратна посока.
Ласитър стисна с две ръце юздите на мустанга, докато ездачите отминат. После продължи пътя си. Къдрокосата му приятелка беше необичайно тиха. По лицето й още личаха следи от преживения ужас. Тя толкова се беше изплашила от червенокожия воин, че беше забравила двуцевката, която стискаше с все сила. Тя не реагира дори когато Ласитър я измъкна от ръцете й.
