жени, едната от които доста възрастна, но все пак по-красива от младата. Но това бяха само бегли впечатления. Единият от мъжете беше Джон де Салдо. Той седеше с лице към вратата, но не позна веднага Ласитър, може би защото в момента изобщо не мислеше за него.
Ласитър пристъпи към масата, вдигна двуцевката и я опря на хълбок. С нея щеше да се справи наведнъж с цялата компания. Най-после Джон де Салдо го позна. Мършавият омбре много добре знаеше с кого си има работа. Затова бавно се надигна от мястото си и даде знак на хората си да мълчат. Пет чифта очи се впиха в американеца с неприкрита враждебност.
— Какво искаш, Ласитър? — попита с хриплив глас Джон де Салдо.
— Не и да се озова в ада, разбира се! Трябва ли да ти обяснявам?
— Индианката ли?
— Точно така!
Настъпи потискаща тишина.
— Пусни я — проговори спокойно Ласитър. — Нямаш друг изход.
— Съжалявам, но тя сигурно вече е при своите — заяви Джон де Салдо. — Избяга ми!
Ласитър се усмихна вяло.
— Тази скоу? Точно на теб ли?
— И аз съм само човек…
— Сериозно?
— Нека да говорим спокойно, Ласитър! Това са сестра ми и зет ми. Те знаят всичко. Имат важен дял в голямата игра. Виж какво…
— Спести си приказките! — прекъсна го рязко Ласитър. — Няма полза от лъжи. Бързам!
— Но все пак ще си поговорим, нали?
— Не — отговори сурово той. — С теб не може да се разговаря. Отведи ме при червенокожата скоу!
На масата никой не помръдваше. Всички втренчено гледаха Ласитър.
— За всички ни ще има достатъчно злато — каза най-после един от мъжете. — Готови сме дори да ви дадем по-голямата част, мистър!
— Да, да, всички сме съгласни с това! — закима с глава Джон де Салдо.
— Не се престаравай! Няма смисъл. Тръгвай пред мен!
Джон де Салдо се поколеба, но все пак бавно се измъкна от стола и заобиколи масата.
Ласитър насочи уинчестъра в гърдите му. С двуцевката държеше в шах хората около масата.
Те не сваляха очи от него. В погледите им се четеше враждебност и страх. Единствено младата жена го разглеждаше с неприкрито любопитство. Явно смяташе, че този грамаден чужденец заслужава внимание.
Джон де Салдо беше човек с опит. Ласитър не си правеше илюзии в това отношение, затова го наблюдаваше с неотслабващо внимание. Всеки момент можеше да му изиграе някой номер. Не биваше да го изпуска от очи.
Вместо към вратата, Джон де Салдо тръгна към стълбата, която се извиваше нагоре към втория етаж. Ласитър го настигна и измъкна двата револвера от колана му. Хората на масата не се помръднаха. Само извърнаха глави към тях. Никой не смееше да рискува живота на Джон де Салдо.
— Къде остави черната хубавица? — иронично попита мъжът.
— Пратих я да си върви! — заяви невъзмутимо Ласитър.
Джон де Салдо спря и го погледна в очите.
— Къде стана това?
Ласитър много добре разбираше целта на този въпрос. Този тип като нищо би отвлякъл Синтия, за да я размени после срещу индианката! Но не само това. Негодникът просто искаше да отклони вниманието му. На масата не бяха събрани всички обитатели на дома. Двама мъже седяха на горния етаж с пушки на колене. Когато забелязаха Ласитър и де Салдо, те скочиха на крака и се прицелиха в непознатия.
— Не стреляйте! — изкрещя мършавият мъж. — Нали виждате, че съм в ръцете му! Оставете пушките и доведете жената.
Ласитър го дръпна да спре и се скри зад гърба му.
— Кажи им да свалят револверите — нареди той.
Мъжете се подчиниха. Без да им повтаря, те оставиха оръжията си на стола. Единият отключи вратата, влезе в стаята и се спря като вцепенен. После изкрещя и се втурна вътре.
— Тази мръсница е избягала! — извика Джон де Салдо. — Проклятие!
Ласитър го бутна вътре в стаята. Вторият пост се отстрани от пътя им. Другарят му беше реагирал много бързо. Той беше отмъкнал индианката до прозореца и се готвеше да скочи с нея навън.
Ласитър мълниеносно изстреля един куршум, който се заби в стената на сантиметри от мъжа. Човекът замръзна на мястото си. Индианката уплашено обърна глава към вратата.
— Ела при мен — подкани я Ласитър. — Ще те отведа обратно при племето ти.
Без да се колебае, тя тръгна към него. В този миг той стовари дулото на пушката си в тила на Джон де Салдо, който се строполи в безсъзнание на земята. Индианката го изгледа с омраза и бързо изтича към Ласитър. Той я хвана за ръка и я изведе в коридора. После заповяда на мъжа отвън да легне по корем и да не мърда. Човекът безропотно се подчини. Ласитър бързо се спусна надолу по стълбата, водейки след себе си индианката. Шепотът около масата бързо замря.
— Не смейте да ни преследвате! — обърна се към присъстващите Ласитър. — Иначе тя ще ви прати тук всичките си воини и тогава тежко ви!
Никой не отговори. В очите им се четеше едновременно и страх, и гняв.
Ласитър бързо излезе навън, притича през двора и хукна по пътя към клисурата. Мъжът в хамбара стреснато се извърна, спря да събира сено и се загледа след непознатия човек, но не направи нищо повече.
Без някой да им попречи, двамата прекосиха клисурата. Удареният от Ласитър пост все още беше в безсъзнание. Стигнаха до коня и когато се метна на седлото, американецът видя първите преследвачи да влизат в клисурата. Явно Бекман, зетят на де Салдо, набързо беше събрал няколко от хората си.
В тази клисура те можеха да бъдат спрени от една-единствена пушка. За момент Ласитър се изкуши да ги пресрещне, но разумът надделя. Много по-добре би било да избяга оттук, защото наоколо бродеха много индиански отреди, в чиито ръце би могъл да предаде индианката.
За съжаление обаче не срещнаха по пътя си жива душа. Затова пък преследвачите бързо ги настигаха.
— Говориш ли английски? Разбираш ли думите ми?
Тя го погледна и отговори нещо на своя език. Ласитър така и не разбра какъв диалект употребяваше. Затова я посочи с пръст.
— Ти! Твоите хора! Къде са те? — и описа кръг с ръка.
Тя се усмихна и посочи на изток.
После бързо заговори. Но единствените думи, които той разбра, бяха „Блек Хилс“. Червенокожите наричаха другояче свещените си планини, но често употребяваха английското им име, когато искаха да бъдат разбрани.
Ласитър потегли в указаната от нея посока. Преследвачите не се виждаха. Но те със сигурност бяха някъде наблизо и нямаше да изпуснат следата му. Затова се опита да намери подходящ терен, където да заличи дирите си.
Но земята си оставаше суха и рохкава. Можеше да разчита единствено на тъмнината и да се надява, че бързо ще стигне необятната долина на Осаге Крийк, където по-лесно би могъл да се скрие.
4.
Когато Джон де Салдо дойде на себе си, ярката светлина го заслепи и той бързо затвори очи. Главата му бучеше, виеше му се свят и той болезнено простена. Паметта му веднага се възвърна. Ласитър, този мръсник, го беше повалил със силен удар на земята и беше откраднал индианката. Джон де Салдо силно изруга.
