Нежна женска ръка докосна лицето му, после стисна ръцете му. Беше Алис, дъщерята на сестра му. Беше на 20 години и мечтаеше да види света, както му беше признала. Очите й ясно издаваха, че очаква именно той да я отведе в широкия, непознат свят.
— Алис! — произнесе едва-едва Джон де Салдо.
— Как се чувствуваш, Джон? Искаш ли да пийнеш нещо?
Никой не беше успял да я убеди, че трябва да го нарича вуйчо. Още като момиченце беше наложила волята си.
А той наистина беше обиколил света! Познаваше не само Мексико, но и цяла Южна Америка. Беше стигнал до Магелановия проток и гордо се беше изпикал във водите му. Но не си струваше да ходи чак дотам. Това беше краят на света и като всеки край той беше безрадостен.
Джон де Салдо познаваше всички големи градове на континента. Ето къде беше истинският живот! Но там не беше подходящо място за едно младо момиче. Поне не за дъщерята на сестра му… Беше изкарвал прехраната си с игра на карти и хвърляне на зарове. Беше опознал много момичета, най-вече проститутки. Какво ли би могла да научи там Алис?
Но Джон де Салдо не винаги е бил професионален картоиграч. В Щатите беше водил кервани от емигранти от единия бряг до другия. После беше работил като придружител на товари в компанията „Уелс Фарго“. А като помощник-шериф в Додж Сити беше успял да наложи ред и дисциплина в най-дивите и жестоки години от развитието на Запада. За тази цел едрите земевладелци и прекупвачите на добитък плащаха огромни заплати. Трима души вършеха цялата работа. В затвора много-много не се задържаха хора, затова пък погребалните бюра не можеха да се оплачат от липса на клиенти. Техните собственици още тъгуваха по това златно време, както и много други жители на Додж Сити, които спокойно се занимаваха със сделките си, защитавани от тия трима мъже…
Да, хубаво време беше, макар че с шерифската значка на гърди не се правеха големи пари. Още като дете Джон де Салдо беше чувал за легендарните индиански съкровища в Блек Хилс. В дома на сестра му също говореха само за тях. Нали живееха само на хвърлей от тези тайнствени хълмове. Зетят му беше разработил подробен план как да измъкне богатствата на червенокожите.
Когато му разкриха намеренията си, Джон де Салдо ги сметна едва ли не за побъркани. Чиста лудост беше да се отвлече дъщерята на великия шаман и да се принудят червенокожите вождове да дадат богатствата си срещу нея. Според него такова намерение беше неосъществимо.
Тогава обаче се бяха появили Медисънови и му бяха измъкнали плячката под носа!
Зет му и двамата му братя се бяха втурнали презглава да търсят Джон де Салдо. Укорите и обвиненията им нямаха край. Защо се беше колебал толкова дълго! „Дори човек като мен не е в състояние да измъкне тази скоу от свещения й храм!“ — беше казал Джон де Салдо на роднините си, но ето че едни проклети бандити бяха успели. Сега обаче беше негов ред. На всяка цена трябваше да измъкне индианката от ръцете им.
Бандата наброяваше осем души. Всички бяха изпечени негодници. Затова Джон де Салдо беше решил, че не е лошо да привлече на своя страна човек като Ласитър. Но този кучи син го беше преметнал. И причина за това не беше черната му кукличка. Джон де Салдо беше убеден, че Ласитър сам иска да пипне индианското злато!
Как можа да извърши такава непростима грешка! Беше успял сам-самичък да се справи с бандата и да им отмъкне червенокожата принцеса. Вече нямаше кой да му пречи. Медисънови бяха останали да лежат на земята, пронизани от куршумите му.
Само Ласитър…
Джон де Салдо се надигна в леглото си. Бяха го пренесли в стаята му и бяха оставили Алис при него. Тя се опита да го убеди да си легне отново.
— Моля те, не ставай! Всички тръгнаха да гонят Ласитър. Смятам, че вече са го настигнали.
— Кой тръгна след него?
— Всички! Татко и ратаите!
— Ама че глупаци! — изрева гневно Джон де Салдо. Той отблъсна Алис и се опита да се изправи. Все още беше с ботуши с шпори. — Как не могат да разберат, че с човек като Ласитър не можеш да се справиш току-така! Този кучи син е събрал в себе си най-мръсните номера на света! Дано междувременно не ги е окачил по дърветата. Хърд също ли тръгна с тях?
Алис кимна в знак на съгласие.
— Бързо оседлай коня ми, Алис! Не се безпокой, нищо ми няма. След минута ще бъда готов.
Той се приведе напред и се хвана за челото.
— Сам ли смяташ да тръгнеш, Джон?
— Естествено!
— Аз ще те придружа! — отсече тя и се запъти към вратата.
Той вдигна очи и се загледа след нея. Това, което видя, очевидно му се понрави: приятна брюнетка с големи сини очи и чувствено извити устни. Фигурата й беше възхитителна. Но Алис беше дъщеря на сестра му, а де Салдо обичаше сестра си повече от всичко на света. Не можеше да й изиграе подобен номер. Това щеше да бъде позор за него! Макар че момиченцето явно му правеше мили очи. Отдавна беше забелязал това. Сигурно очакваше някаква проява на внимание от негова страна. Защо наистина да не й покаже поне част от големия свят. Там никой нямаше да ги пита кои са и откъде са…
Той се надигна и опипа колана си. Оня кучи син му беше взел оръжията, дори ножа не беше оставил. Запъти се към скрина, но веднага му се зави свят. Подпря се с две ръце и затвори очи. Пое дълбоко въздух и изчака пристъпът на слабост да премине. После бавно извади от шкафа два 45-калиброви револвера и ги зареди. Пъхна и две кутии с патрони в джобовете си.
Джон де Салдо предполагаше, че Ласитър ще си потърси сигурно скривалище, където да остави индианката, и после да замине да преговаря с червенокожите. И понеже нямаше като него сестра, която да живее наблизо, сигурно щеше да се върне при оная проклета негърка. Мършавият мъж доволно изщрака с пръсти. Ето го решението на загадката. Тези черни женски бяха не само покорни, но и много ловки. В някоя самотна пещера негърката щеше да охранява червенокожата принцеса… Ласитър нямаше защо да се тревожи за тях.
Освен пистолетите, Джон де Салдо грабна един „Уинчестър“ и бързо излезе от стаята. Пътят му минаваше покрай стаята, където бяха държали пленницата. Тази вечер на пост бяха братята на зет му. Знаеше си той, че тия глупаци са не само слепи, но и глухи! Как така не забелязаха нищо от това, което се случи долу в салона! Такива бяха всички Бекманови — тромави и несъобразителни…
Сестра му го очакваше в салона и загрижено го изгледа.
— Защо не остана в леглото, Джон? Джилдън и всички наши хора веднага тръгнаха след онзи ужасен човек. Ако им се изплъзне, дори и ти няма да можеш да им помогнеш. След три часа ще бъде съвсем тъмно.
— Не се безпокой, няма да си счупя кръста! — измърмори по-скоро на себе си той и бързо тръгна към изхода.
— Кога ще те видя пак? — извика с плачлив глас сестра му.
Бекман беше много добър съпруг. Въпреки това тя не се чувствуваше добре в ранчото и се оживяваше само когато той беше там. Нейна беше идеята да му обзаведат постоянна стая. Понякога Джон де Халдо се чудеше защо Бекман безропотно се съгласява с жена си. Но на него му харесваше ранчото и в последно време се задържаше все по-дълго там. Ако не успее да залови Ласитър, нещата със сигурност ще се променят. Отдавна беше решил да опита отново късмета си в Южна Америка, ако сделката с индианците се провали.
Сестра му остана да стои на мястото си, тъжно загледана след него. Пред обора го посрещна Алис с два оседлани коня. Тя го очакваше облегната на една от огромните подпорни греди, с „Уинчестър“ в ръка. Беше по-добър стрелец от повечето мъже. Редовно побеждаваше местните каубои в състезанията за стрелба по празни бутилки, наредени на стената на хамбара, както и за стрелба по подвижна цел. Но все пак това бяха само игри. Как ли щеше да се държи, когато отсрещната страна също започне да стреля? Това си помисли Джон де Салдо, като видя насреща си стройното младо момиче с пушка в ръка…
Тя го забеляза и очите й светнаха.
— Оседлах конете, Джон!
