— Мъчно ми е за майка ти, Алис!
— Не се тревожи толкова за нея! Още от дете ми втълпяваше да се държа за теб. Е, и аз изпълнявам заръката й, Джон!
Все още нерешителен, той пристъпи към своя кон и внимателно постави пушката в калъфа на седлото. Тя хвана коня си за юздата и го изведе навън. Мъжът я последва. Без да се колебае, Алис се метна на седлото и потегли.
Джон де Салдо хвърли поглед към голямата къща, но сестра му не се мяркаше никъде. Затова най-после се метна на седлото и пришпори коня си след Алис.
— Джон! — чу се гласът на сестра му някъде зад него.
Той дръпна юздите и се обърна. Мария се беше изправила пред вратата и махаше с две ръце.
— Грижи се за нея и ми я върни жива и здрава! — извика тя.
Разбира се, говореше за дъщеря си, за кого другиго! Значи нямаше нищо против! Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и доволно се ухили.
Алис продължаваше напред. След малко се обърна към него и се засмя.
— Какво ти казах, Джон!
За пръв път му направи впечатление пълният й и стегнат ханш. Двамата яздеха в тръс. При всеки подскок на коня задникът й така се отпускаше на седлото, че заплашваше да пръсне тесните джинси.
Тя забеляза погледа му и гордо се усмихна. После започна все по-силно да се повдига и отпуска на седлото. Какъв беше този студен и недостъпен мъж! Защо никога досега не беше й обърнал внимание… А тя непрекъснато се навираше в очите му!
Но това със сигурност щеше да се промени. И то скоро! Може би още в следващите часове. Тя усещаше, че я очаква голямо приключение. Това усещане не само я накара да затаи дъх в очакване, но и отне малко от смелостта й.
Алис не само умееше да стреля. Вуйчо й Пол, когото тя наистина наричаше „вуйчо“, я беше научил да разчита следи. За да покаже и това си умение, тя тръгна по дирите, оставени от Бекманови.
— Отиваме в Сънданс! — извика зад нея Джон де Салдо, все още загледан в привлекателния й задник. Тя вдигна ръка в знак, че го е разбрала, зави към пощенския път и потегли в тръс, полюлявайки се кокетно на седлото.
Когато Джон де Салдо се изравни с нея, тя се извърна и впи очи в неговите. Почувствува се поласкана от погледа на тези красиви мъжки очи. Много й се искаше да докосне с ръка мускулестите му гърди. Често беше правила това, уж неволно, и винаги потръпваше от удоволствие.
Когато влязоха в Сънданс, слънцето отдавна беше залязло. Сянката на мрака бавно обхождаше града.
Джон де Салдо беше познат на целия град. На пощата и в обора за наемане на коне му разказаха, че някакъв едър чужденец е питал за него и най-важното, че е бил придружен от негърка, която е оставил сама в хотела и е потеглил нанякъде.
Джон де Салдо спря пред хотела, хвърли юздата в ръцете на Алис и извика:
— Чакай ме тук! Няма да се бавя.
После бързо влезе в хотела. Съдържателят веднага разбра накъде се е запътил и посочи стълбата. Синтия тъкмо слизаше от горния етаж на път за ресторанта. Тя позна Джон де Салдо и спря като закована на мястото си.
Той прекоси с широки крачки приемната и спря на първото стъпало.
— Хайде, слез при мен, черно ми гълъбче!
Тя обаче не помръдна, скована от смъртен страх.
Затова мъжът изкачи бързо стъпалата, уверен във властта си над нея. Явният й страх обещаваше бърза победа.
— Ласитър отвлече индианката! — съобщи ехидно той. — Къде я е отвел? Май вече не си пада по черните. По-вероятно е да е преминал на друга боя…
Синтия не беше в състояние да произнесе нито дума. Само го гледаше уплашено.
Джон де Салдо спря пред нея и изкрещя:
— Къде я отведе? Какво ти каза? Ти със сигурност знаеш!
— Не зная за какво говорите, сър. Кой сте вие всъщност?
— Я не се шегувай! — изсъска той и посегна да я хване за ръката, но тя се изплъзна като змия.
— Оставете ме на мира! Ще се разпищя и ще събера целия хотел.
— А аз ще кажа на шерифа, че си крадла, и веднага ще се озовеш в затвора — отговори сериозно той. — А може и да му кажа, че си дошла да проституираш в Сънданс. Тогава направо ще те сграби за черния задник и ще те изхвърли от града. Затова внимавай! Помисли си какво ще правиш!
Той отново посегна към нея и скована от страх, този път тя не помръдна. Джон де Салдо хвърли поглед надолу към приемната. Там седяха някои гости, а служителите в хотела си вършеха работата. Никой не обръщаше внимание на странната двойка.
— Тръгвай с мен! — заповяда той. — И не смей да вдигаш шум! Иначе ще се озовеш в затвора и никога вече няма да видиш Ласитър. Шерифът ни е южняк и не понася негрите. Много обича да ги прави бели с много катран и бяла перушина…
Синтия се разтрепера. Красивите й тъмни очи се разшириха от ужас.
Но тя нямаше какво друго да направи и послушно го последва. Никой не им обърна внимание, когато прекосиха салона. Джон де Салдо се усмихна доволно. Беше уловил чудесна птичка! С нейна помощ щеше да притисне Ласитър до стената. Сега трябваше да бърза, за да не закъснее.
5.
Ласитър изруга. Насреща му идваха цял отряд червенокожи, но не бяха тези, които им трябваха. Жената зад гърба му бясно заклати глава и цялата се разтрепера от ужас, че могат да ги открият. При това той толкова се беше зарадвал, като ги забеляза! Единствено странното държание на Мира О го накара да се скрие в храстите.
Индианката се наричаше Мира О. Фигурата й беше прекрасна, но миришеше неприятно. Слава богу, че дрехата й беше закопчана до врата. През цялото време се държеше така, сякаш очакваше всеки момент да бъде изнасилена. Но как можеше да се докосне той до жена, която непрекъснато разговаря с бога и на всичкото отгоре мирише на бича мас, при това гранясала! Колко му липсваше Си! Тя поне ухаеше на виолетки.
За щастие червенокожите не ги забелязаха и мирно отминаха на мършавите си мустанги.
— Блекфийт? Кроус? — обърна се той към Мира О.
Тя заклати глава. После произнесе с тънкото си гласче:
— Якимас!
По дяволите, какво ли беше това племе? Ласитър никога не беше чувал името им. Затова внимателно се вгледа в индианците, опитвайки се да ги запомни. Мира О беше оглала. Беше потвърдила това с гордо кимване на глава. След десет минути двамата продължиха пътя си. Тя се сгуши зад гърба му също като Си. Само че индианката чисто и просто не искаше да падне от коня.
В местността около Осаге Крийк Ласитър беше успял да заблуди преследвачите си. Това не беше го затруднило особено много. За съжаление не успя да установи кой е водачът на групата. Дали някой от Бекманови или самият Джон де Салдо? Нищо чудно този тип да се беше съвзел по-бързо, отколкото очакваше Ласитър.
Вече три дни той и Мира О бяха на път. Може би Джон де Салдо вече се беше отказал. Във всеки случай нямаше и следа от хората му.
Ласитър обаче беше нащрек ден и нощ. Не знаеше дали вече е навлязъл в свещената земя на червенокожите. Яздеше през хълмиста местност, гъсто обрасла с гори. Още не се виждаха планини. Може би ако се изкачеше на някой хълм, щеше да види повече, но той предпочиташе сенчестите долини.
Червенокожата скоу отдавна беше разбрала, че Ласитър я води към родните й места и въобще не правеше опити за бягство.
Слънцето беше в зенита си, когато Ласитър забеляза малко поточе и се отправи към него да напои
