учудващо бързо.
Ако Ласитър натиснеше спусъка, тялото на противника щеше да се стовари с цялата си тежест върху индианката и ножът щеше да се забие в гърлото й.
— Ако те застрелям, смъртта й вече няма да ти помогне! — изръмжа Ласитър. Тежкият бой не беше преминал без последствия и за него, но последното събитие беше твърде неочаквано. Гърлото му беше пресъхнало и той едва можеше да говори.
— Не забравяй негърката! — предупреди го Джон де Салдо. — Ако ме убиеш, и с двете жени е свършено. Затова се мятай на седлото и отивай да си вършиш работата! Червенокожите те чакат. При тях има един ренегат, който е отличен преводач. Колата трябва да бъде откарана в Сидни. Ще ви чакам на гарата с двете жени!
— Ти си полудял. Нима смяташ, че индианците ще се съгласят с това изнудване?
— Това вече е твоя грижа — отговори дрезгаво Джон де Салдо. — Иначе ще видиш негърката си чак в небесното царство, ако изобщо допускат там черни уличници…
Ласитър прибра револвера и тръгна към коня си. Битката беше загубена. Нямаше какво да се прави. Този път не беше реагирал достатъчно бързо, затова трябваше да се подчини на това копеле и да отиде при индианците. Наистина нямаше друг избор, ако искаше да запази живота на Си.
Но Джон де Салдо щеше да си плати за всичко, когато и да е! Най-късно в Сидни на гарата. Този негодник със сигурност смяташе да офейка с влака. Крива ще му излезе сметката обаче…
Ласитър се метна на седлото и потегли в тръс. Мира О страхливо се загледа след него. Джон де Салдо обаче се засмя. Смееше се като дявол, който, скрит в гората, наблюдава млада монахиня, която се къпе гола в езерото, и с наслаждение си представя всички мръсотии, които би могъл да извърши с нея.
Ласитър пришпори коня си. Беше бесен от гняв. След половин миля обаче сви в една горичка, спря се зад първите дървета и се обърна.
Джон де Салдо качи индианката на коня си и потегли на север. Ласитър го изчака да се скрие от очите му. Възнамеряваше да го следва по петите.
В този миг зад гърба му прозвуча изстрел и Ласитър застина на мястото си.
— Слез от коня и бавно се обърни! — нареди някой зад него. — Но преди това вдигни ръце!
Ласитър послушно вдигна ръце и предпазливо погледна през дясното си рамо.
Оглала! Цяла дузина воини с модерно оръжие. Всички носеха пушки „Уинчестър“ и револвери „Колт“. Пушките без изключение бяха насочени в гърдите на американеца. Между воините имаше четирима старейшини.
Ласитър скочи от коня и се обърна към индианците. Един от четиримата вождове пристъпи няколко крачки напред. Едва сега Ласитър забеляза, че насреща му стои бял човек. Слънцето и вятърът така бяха опърлили кожата му, че само някои европейски черти издаваха произхода му.
— Смятах да ви върна Мира О, но не успях да се справя с Джон де Салдо — започна Ласитър. — Аз…
— Млъкни! — прекъсна го повелително старецът, облечен изцяло в индиански одежди. — Ще преведа думите на вождовете на оглала. Те очакват белият човек да каже истината.
— Аз говоря истината!
— Познавам Джон де Салдо — отговори спокойно старецът. — Знам, че той не говори с раздвоен език. От него узнахме, че при нас ще пристигне парламентьор от страна на бандитите, които отвлякоха Мира О. Описанието му съвпада изцяло с твоя външен вид. Ласитър ли се казваш?
— В цялата история вярно е само името ми! — отговори гневно той и отпусна ръце. — Всичко е обърнато с главата надолу. Бандитите, за които говориш, са Джон де Салдо и роднините му, които имат ранчо близо до Сънданс. Именно оттам това ранчо измъкнах Мира О, за да я върна на племето й. Обаче Джон де Салдо ме настигна и ме заплаши, че ще убие приятелката ми, ако не върна индианката. Ние се бихме и аз загубих — това е истината.
В този момент един от индианските вождове извика нещо и белият мъж се обърна към него. Явно се опитваше да го успокои. Ласитър скръсти ръце, без да обръща внимание на насочените срещу него пушки.
— Дай ни доказателство, че Мира О е жива! — обърна се отново белият човек към Ласитър. — Трябва да сме сигурни, че нищо не й се е случило.
— Много просто! Тръгнете след Джон де Салдо и ще я видите на коня му.
Той посочи с ръка горичката, в която беше изчезнал бандитът.
— Побързайте и ще го настигнете!
Белият индианец оживено заобяснява нещо на вождовете.
— По дяволите, не се бавете! — намеси се невъздържано Ласитър. — Ако не тръгнете веднага, той ще се скрие някъде.
Вождовете внимателно го изгледаха.
— Аз ще чакам тук — продължи Ласитър, като посочи мястото, на което беше застанал, и младите воини около себе си. — Ще седна на земята, а те нека държат пушките си насочени в сърцето ми.
После спокойно откопча колана с тежкия „Колт“ и го хвърли на земята.
Индианците оглала го изгледаха безизразно.
— Още ли ще чакате? — извика Ласитър. — Нали искате доказателство, че Мира О е жива? Тръгвайте по следите и настигнете онзи негодник. А можем да направим и друго: ще дойда с вас! Вие ще отклоните вниманието му, а аз ще го хвана. Този път няма пощада!
Белият мъж превеждаше всяка негова дума. Един от старейшините пристъпи към него и заговори на своя език. За съжаление Ласитър не разбираше този диалект. Но белият мъж бързо им се притече на помощ.
— Кой си ти? — питаше вождът. — Защо си искал да ни върнеш Мира О? Какво искаш срещу нея?
— Големият бял баща в далечния Вашингтон е научил за отвличането на Мира О и за белите бандити, които искат да приберат златото ви. Затова ми заповяда да я освободя и да ви я върна цяла и невредима. Големият бял баща от Вашингтон желае в земите му да цари мир между белите и червенокожите. Бързо им преведи това, човече! Иначе няма да успеем да настигнем Джон де Салдо!
Мъжът преведе. Но за голямо учудване на Ласитър индианците оглала не помръдваха. Той очакваше всички да се втурнат към конете си, за да освободят заложницата. Колкото и опасен да беше Джон де Салдо, той беше сам. А индианците губеха ценно време! Този кучи син беше толкова хитър, че щеше да се скрие в миша дупка, ако не успеят да го заловят.
Но индианците продължаваха да говорят. Ласитър имаше чувството, че ей сега ще насядат в кръг и ще почнат да се съветват надълго и нашироко. Но какво толкова имаше да се говори! В този миг обаче двама от младите воини пристъпиха към него и опряха дулата на пушките си в тила му.
— Те ще бъдат плътно до теб, Ласитър — съобщи белият индианец. — Ако Мира О не бъде сред нас, когато слънцето обиколи веднъж земята, ти ще умреш на кола на мъчението!
Ласитър укорително поклати глава.
— Не е този начинът да спасите Мира О. Джон де Салдо очаква да му занеса златото на гарата в Сидни. Вашето злато! Иска срещу Мира О цяла кола злато, толкова пълна, че четири коня едвам да я теглят. Кажи им всичко!
— Вождовете не ти вярват! — отговори рязко мъжът. — Твоят живот срещу живота на Мира О — и той направи театрален жест с ръка. — Щом слънцето завърши пътя си около земята, ти ще умреш! Чака те бавна и страшна смърт.
— Вие убивате не само мен. Убивате Мира О, а и любимата ми, която е в ръцете на Джон де Салдо!
Белият мъж вдигна високо един клон и го счупи на две.
— Решението е взето! Вождовете казаха своята дума.
Той пусна клона на земята. Щом видяха това, младите воини се нахвърлиха върху Ласитър, проснаха го по корем на земята, извиха назад ръцете му и ги вързаха.
Четирима воини го хванаха за ръцете и краката и го поставиха напреки на седлото. Двама мъже го вързаха здраво, а третият вдигна от земята колана с револвера и го окачи на седлото. При това се усмихна подигравателно.
Чу се цвилене на мустанги. Двама индианци бяха довели конете и скоро отрядът потегли в галоп.
