— Ще се върнете, когато съпругата ви вече е хипнотизирана.
— Добре — отвърна Джордж и се отправи към вратата.
В стаята бе тъмно. Докторът запали лампата върху бюрото. Светлината обля лицето на Джулия. Фролих пристъпи към нея.
Сестрата каза:
— Господин Смолет, вече може да влезете.
Когато Джордж прекрачи в кабинета, там все още цареше мрак. Фролих бе приседнал в края на бюрото и въртеше писалка из пръстите си. Джулия седеше в същото кресло с отпуснати рамене и ръце, поставени върху коленете й. Очите й бяха затворени.
— Тя да не би…?
— Да — отвърна докторът. — Жена ви лесно се поддава на хипноза. Трябваха ми не повече от пет- десет минути. Сега седнете тихо ей там, докато й задавам въпросите.
Джордж отиде в другия край на стаята и седна. Лекарят се наведе над пациентката.
— Сега може да си отворите очите, Джулия.
Тя се подчини и повдигна клепачи. Очите й бяха безизразни. Джордж преглътна с труд.
— Знаете ли кой ден сме днес?
— Да, сряда.
— Грешите, петък е. Така ли е?
— Да, петък е.
— Не, Джулия, не сме и петък. Знаете ли кой ден сме?
Тя не можа да отговори. Докторът погледна съпруга й.
— Правя го нарочно. Искам да изгуби представа за времето.
И продължи да я разпитва, докато тя се обърка и за месеца, и за годината.
— Джулия, слушайте ме внимателно. Искам да се върнете назад в миналото си. Ще станете отново дете. Ще видите, чуете и усетите всичко, което сте видели, чели и усетили тогава. И ще ми кажете всичко, което искам да знам. Ще отговаряте на всичките ми въпроси. Започвам веднага…
Фролих се наведе още малко напред и изведнъж чертите на жената като че ли се промениха.
— Джулия, вие сте на една годинка. Още сте бебе. Кажете ми това, което искам да знам, Джулия. Страх ли ви е от кучета?
Джордж Смолет направо подскочи, когато чу отговора на жена си. Гласът й бе странен, изобщо не приличаше на нейния. Като че ли и докторът бе учуден.
— Не — отвърна странният глас. — Не ме е страх…
— Сега сте на две години. Джулия, вече сте на две години. Страх ли ви е от кучета?
— Не — повтори гласът. — Не ме е страх от кученцата. Не ме е страх…
— Сега сте на три години, Джулия, кажете ми страх ли ви е от кучета?
Гласът бе по-спокоен:
— Не, не ме е страх.
— Сега сте на четири години. На четири години сте.
Годините на детството й преминаваха със светкавична скорост през гласа и лицето на младата жена. Докторът попита:
— Сега, Джулия, вие сте на десет години. На десет. Страх ли ви е от кучета? Джулия, страх ли ви е?
Това бе моментът, очакван от Фролих. Лицето на Джулия се изкриви в гримаса, а тялото й се раздвижи в креслото. Търкаше с юмруци очите си. Започна да хълца:
— Топър — промълви тя, — Топър…
Фролих попита нетърпеливо:
— Джулия, кой е Топър?
— Топър — проплака Джулия с гласа на десетгодишно момиченце, — бедният Топър!
— Джулия, кой е Топър? Да не би да е куче?
— Да — отвърна тя. — Топър е моето кученце. Добро кученце.
— Сега къде е Топър, Джулия?
— Топър умря! — простена тя. — Те го гонеха. Убиха го. Аз съм виновна! Аз съм виновна!
Изведнъж престана да плаче и гласът й стана твърд:
— Той е виновен! Боби е виновен!
— Джулия, кой е този Боби?
— Мразя го!
Удари с юмрук по коляното си и продължи:
— Ненавиждам го! Лош е! Боби е лош!
— Кой е той, Джулия? Някой от вашите приятели ли?
— Мразя го! Само ме дразни. Непрекъснато ме дразни! Доволна съм, че го направих. Доволна съм. Но не убивайте Топър. Моля ви не убивайте Топър!
Фролих избърса потта от челото си.
— Джулия, искам да ми разкажете всичко за Боби и Топър. Боби малко момче ли е? Роднина ли ви е?
— Не. Живее до нас. На дванайсет години е. Дърпа ме за косата и ми скъса роклята. Сложи ми кал в обувките и замери Топър с камъни.
Очите й се разшириха:
— Мамо! — простена тя. — Мамо!
Викът й бе толкова пронизителен, че Джордж подскочи от стола. С жест докторът му заповяда да седне отново.
— Какво се случи, Джулия? Защо викате майка си? Какво се случи с Боби?
— Той го уби! Уби го! — ехтеше детският глас.
— Кой? — извика Фролих. — Кой?
— Казах му! — хълцаше Джулия. — Казах му какво ще направя. Казах му…
Хленчът й секна отведнъж. Тялото й пък сякаш се вдърви. Но като че ли най-много се промени нейният поглед.
— Търси! — прошепна детското гласче. — Търси го, Топър! Дръж! Разкъсай го! Убий го!
— Господи! — възкликна Джордж.
— Тихо, моля ви — сряза го Фролих ядосан. — Джулия, слушайте ме. Искам да ми обясните. Вие ли пуснахте Топър след Боби? Вие ли го насъскахте?
Тялото на хипнотизираната жена изведнъж се отпусна и главата й кимна в знак на съгласие.
— Топър причини ли му зло? Уби ли го?
— Не — въздъхна тя. — Но го ухапа по врата и те го убиха. Убиха кученцето ми. Аз съм виновна! Аз съм виновна…
Гласът замлъкна. Фролих погледна съпруга и го помоли:
— А сега, господин Смолет, ни оставете, ако обичате.
Джордж въздъхна и излезе.
След четвърт час капаците на прозорците бяха вдигнати и всичко изглеждаше като отминал сън. Доктор Фролих отново седеше зад бюрото си и изглеждаше много доволен.
— И така, госпожо Смолет, сега сте наясно. Именно този на пръв поглед невинен инцидент от детството ви е причината за вашите проблеми. А освен това изпитвате и силно чувство за вина. Вие се обвинявате за случилото се с малкия Боби. Вие сте желали Топър да причини зло на момчето и изведнъж сънят ви е станал реалност. Затова и се обвинявате. Тъкмо това самообвинение е причината за ужаса, който изпитвате толкова време.
Докторът се загледа през прозореца.
— Грейна дори слънце, виждате ли. Символично, нали Джулия!
