хора?
Отново беше предишният Комран.
Младият мъж приседна на перваза. Комран отново потъна в някакви папки. Комран, който си даваше почивка. Който беше готов веднага, без преход да говори с всички, да бъде всички. Виж ти работа, помисли Баюн, да не предполагаш, че шефът на Огнището може да ти каже нещо за размисъл, да вникнеш, да се удряш по челото… Има разни хора… Вие там, във Фелдстратегиума… нищо около себе си…
Предписанието спря мислите му с добре познатия сигнал за внимание. В стаята имаше нов човек. Зад бюрото — нов Комран.
— Какво има, Дозиюш-чи? — тихо и почти ласкаво запита шефът. — Отдавна не съм те виждал такъв. Не можа ли да направиш това, за което те помолих?
Дозиюш погледна към Баюн. Познат поглед — така гледаше онзи среднощен събеседник от бар „Надежда“. Тогава погледът беше разбираем. Тъжни очи върху възрастно лице, където всяка бръчка е година живот, преживян не така, както би искал човек. Но когато с такива очи гледа човек, по-млад и от Баюн, това е странно.
— Направих го, Комран Гмас — замислено каза той и седна. — Направих го. Но защо?
Гласът му беше странно тих и печален.
— Момчетата ми задават въпроси, Комран-чи. И те вече чувстват, че нещо не е в ред. И те виждат, че на мястото на всеки убит фелдстратег веднага застава нов. А войната не спира, Комран. Трябваше да видиш какво направи в нашия квартал дирижабълът на кондафарите… а сега чувам, че ти нещо си се сговарял с тях, а, Комран-чи?
Комран съчини върху лицето си тъжна усмивка.
— Ех, Дозиюш-чи, разочароваш ме, момчето ми. Не стига, че вярваш на разни измислици, ами се оставяш да подкопаят вярата ти в нашето искрено и благородно дело!
Той се наведе и бащински сложи ръка върху рамото на младежа. Поради ширината на бюрото позата му доби малко принуден наклон.
— Спомни си, Дозиюш, как го беше казал нашият скъп татко Сироган в „Сияйни градове“:
Комран замлъкна, без да сваля очи от Дозиюш. Мъжът слушаше всичко това, без да променя печалния си израз.
— Помня Сироган, Комран-чи. Но помня и теб. Помня как обещаваше, че след като обединим групите си под пламъците на Огнището и натрупаме малко средства, ще започнем да създаваме голямото братство на старите мечтатели. Къде са мечтите ти, Комран Гмас? Само пари!
— А за какво отиват тези пари, Дозиюш? Знаеш, че оръжието ни дава сила, а оръжието трябва да се купува, нали? И много други неща трябва да се купуват, за да има огън в Огнището!
Дозиюш мълчеше. Комран заговори отново. Интонацията му се плъзгаше между мечтателност и убедителност. Но младежът мълчеше. Гледаше някъде встрани от шефа си. Само от време на време хвърляше поглед към Баюн и в очите му се мяркаше любопитство.
— Кой е този? — изведнъж попита Дозиюш. Комран се сепна и прекъсна монолога си по средата на фразата, погледна към стратега и сви рамене:
— Пленник. Аналитик от Фелдстратегиума. Може би ще работи за нас. Но ти не ми отговори, Дозиюш- чи. Кажи ми, вярваш ли още в братството, или парите толкова са те уплашили?
— Вярвам — безразлично отвърна Дозиюш.
— А на мен? На мен вярваш ли?
Дозиюш въздъхна и направи жест, който означаваше: „Не знам“.
— Добре — изкрещя Комран и удари с длан по бюрото. — Върви тогава! В Контролицията или където щеш! Аз съм свикнал да ми вярват тук! А ти дори не си ме запознал с всичките си хора!
— Комран-чи — все така тихо каза младежът, — аз също бях свикнал да ти вярвам.
— Беше? А сега не вярваш, нали? Дозиюш, кой ти пълни главата с глупости, момчето ми? Някой иска да те настрои против мен, знам аз. Това ми тежи!
За пръв път Дозиюш се усмихна — болезнено и криво.
— Комран-чи, прощавай за обидата, ама ти разсъждаваш като грамофон. Убеден си, че някой трябва да ми влияе, и щом не си ти, значи е някой по-лош от теб. Смени плочата, Комран-чи. Мина времето, когато дойдох с книгите на Сироган и селските си мечти всички да имат хляб и къща. Вярата в Сироган не съм загубил, но в Огнището…
— Хайде де — избухна Комран, но Баюн не му повярва. — Върви тогава в Контролицията! Върви да получиш наградата, дето я дават за главата ми — и се блъсна с юмрук по челото.
— Няма, Комран, успокой се. Няма да отида. Все пак нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма…
Някой почука небрежно и веднага влезе. Беше среден на възраст мъж с фино очертано лице и хладни очи. Комран претърпя няколко неуловими трансформации, но не за дълго — новодошлият не се нуждаеше от специални грижи. Дозиюш от своя страна не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.
— Радвам се да ви съзерцая все така жив, Комран Гмас.
Докато произнасяше това, той изобрази върху лявата половина на лицето си нещо като усмивка и огледа седящите. Когато погледът му попадна върху младежа, подобието на усмивка изчезна.
— Ето това е едно от най-сигурните доказателства, Комран-чи! — рязко каза Дозиюш. — Присъствието на такива около теб!
И без да поглежда повече никого, младежът напусна стаята.
— Ох, ще си имаш неприятности с това момче, Комран-чи — въздъхна влезлият, докато разкопчаваше елегантното си палто. — Ще си имаш!
— Не повече, отколкото с теб, Лотикс, ако, разбира се, решиш да играеш своя игра. Но не те съветвам — и хладно се усмихна.
— Засега нямам основания да я водя. Стига да не ми ги дадеш ти.
— Основания не се дават, момчето ми. Когато иска, човек си ги намира сам.
— Нашата дискусия пак става като онази — за фила и яйцето. По-добре кажи готов ли е моят клиент за Кондаф?
— Да, и мога веднага да ти го представя. — С широк жест шефът посочи Баюн. — Аналитик-стратег Баюн Глордах, твой колега и почти наш съмишленик.
— Сърце, вярно на целите, скъпи колега — подигравателно съобщи Лотикс и с артистично преиграване се удари по гърдите. — Впрочем наистина се радвам, че ще возя човек, който понася въздуха. Писна ми от нищожества, които започват да повръщат още при излитане.
— Лотикс си има нов самолет — поясни Комран. — И ужасно държи на чистотата му.
Баюн леко се усмихна.
— Наскоро изчезна спортният самолет на калуриса Сорс…
— Е, излишно си досетлив, момчето ми. Приеми, че калурисът Сорс ни е услужил с птичката си за една разходка до Кондаф.
Лотикс захлопна капака на кабината. Наведе се, изглежда търсеше края на колана. Баюн огледа кабината. Просторна, не като на изтребител. Креслата бяха повече от комфортни. Разположени едно до друго — неприятна подробност… Винаги е по-добре да си зад противника, отколкото
Вече разбираше какво иска от него Предписанието и защо е било нужно това угодничене пред хората на Огнището, тези унизителни предателски разговори, това престъпно съгласие да бъде изпратен в Кондаф. Значи беше нужно да остане насаме с пилота. Щяха да летят над океана и там… Баюн се размърда. Комбинезонът, който му даде Лотикс, беше тесен. Там, над океана… Какво щеше да стане там, стратегът не
