отвърна тихо Ралица и сегна препълнената стомна да отнеме. Ръката й тогава залови и я устреля с тъмен поглед той, и троснато отново тъй подзе: „За теб така… така ли е за мен? На мене е обречено сърце ти: то ще е мое — или ничие!“ — Пусни!… Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! — извика тя — изви се, отърва се и спусна се набързо низ брега. След нея дълго, дълго гледа той и недобър гореше плам в очи му. И паметта му мисли зли обзеха. Зашло бе вече слънце и бързом вечерни сенки падаха… Въз бряг възпираха отдолу закъснели за Бешбунар девойки и далеч разпръскваше се охолний им смях. Из друг път сви Стоичко и полека към село се упъти. Много дни се оттогава минаха — и много неща през тия много дни. Ей вече великденските пости превалиха; разтиквяше се зимата. И всичко миришеше на млада пролет… Само мъглива есен гнездеше се още в душата на Стоичко Влаха, че отдавна вече Ралица и Иво — мъж и жена — живеяха честито. Зовеше я той „мое пиле“, поглед от нея не отвождайки, като от свое скъпо, ненагледно благо. И не смъгли му щастието нищо — ни думите на Ралица, когато тя за Стоичко всичко му разправи, ни тъмний негов поглед, изпод вежди при всяка среща мятан неприветно. А радостта на Ивовата майка ни споделил би никой, ни постигнал. И всякой гост у Ралица бе драг и радушно причакан гост. На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше — тъй ведрата зорница допада на стопани ранобудни: не е ли тя на ясни дни благ вестник? Ех, хубава усмивка беше тя… И с таз усмивка, привечер веднъж, говореше невястата на Ива, приседнала край огъня до него: — Защо ли се забави майка тъй?… Довчас ще втаса хляба и зарана ще имаш топъл за в гората. Ранко нал̀ ще излезеш? „Ранко, мое пиле; не ще ли ти се ранко да изляза?“ — отвърна той, с усмивка дяволита като към нея се изви. — Пък ти! То вече — каза тя и причерви се свенливо. Двама млъкнаха завчас. На огъня притури съчки тя, а той се взря в камината нагоре. А вихъра, като пътник закъснял, на прозорците блъскаше, виеше и свиреше през ниския комин. Стояха дълго мълком те така и този път пръв Иво се обади: „У батеви останала е майка; ще трябва да се иде, че навън я чуй каква е хала разбесняла.“ — Пред вратнята завяло й до коляно — се Ралица обади, веч когато отвори той вратата да излезе. Но той не чу, набързо дръпнал пак да я затвори — че го сипна буйна виелица в очите, шепи сняг от стрехи нейде сграбил и вкъщи да се премъкне хукнала несвястно. Не задържа тя Ива. С сръчен мах от себе си отърси той снегът и възкриви към хлява, по-напред воловете да понагледа пътем. „Я гледай, чак и вратнята разтворил!“ — Затрупай я с трупа си! — троснат глас до него се обади — и докле да се досети Иво, лют ханджар се вби в гърди му — дигна той ръка, изохка и се люшна на земята. И повторно в гърди му кат вби ханджара, викна стръвния убиец: — Мене нейни думи — тебе моя нож! Сърцето, що се не ломи, за мене ще да е цяло! — и прескокна той през трупа и изчезна в тъмнината,
