Тълпата бе разгонена. Заглъхнаи стръвний вик, и воплите й беснис последните лучи на летний ден;и глуха нощ обгърна вечний град.Случаен зрител на борбата бевеликий майстор — някога боец,а раб сега на блянове неземни,позорен раб на гордото изкуство.Как мечовете блясват видя той,чу техний звън — и не един предсмъртен,отчаян стон сърцето му прониза;но той остана отстрана недвижени съзерцава в някакъв захласбоец върху боеца как се хвърляи се поваля в кърви… Падна нощ;тълпата бе разгонена. Дома сиупъти се оборено челои влезе той в работницата своя…Изстъпваха в дрезгавината мълкомтам мраморните образи, облениот лунний свет, през прозорци огрял.Но някаква си мъртва неподвижност,натегнала като на раб вериги,тез образи и форми бе сковала.И мразен дъх, дъхът на отчужденъе,витаеше от тях — и лъхна тойна майстора над морното чело.Той излека пристъпи и запалисветилника си нощен. Сноп лучинамръщения образ на Мойсеяогреяха — изпъкна вмиг пророка,пред гордий си творец извърнал лик,като че рев на оргия далечнаот размисли самотни го е сепнал —що предвещава в гняв сбърчано челои трепетът на ноздрите разпнати?Миг и скрижали с издълбан на тяхзавет сам той на късове разбил би…Един-два щрихи още — и ще станепророкът древен гневна си присъдада изрече над нови времена.Полека се унесеният майсторнаведе, зе блезничното длетои млатът, но изправи се отновокато че сепнат, ням и неподвижен;и ропот глух, отнейде из душа муВъзъет, към него строго проговори:„Нещастен син на некадърно време!Кой демон зъл прибули твоя поглед,та около си, зрящ, не виждаш нищо?Около теб развалата гъмжи,около тебе жъртва подир жъртвапред кървавий олтар на родний крайсе трупат безвъзмездно… Съзерцавашти ужасите за наслада — в тяхти черпиш вдъхновенъе. Де боецът?Де смелий вожд? Раб над раби е той!В сърцето му и злоба, и любовугасна; млат в десница той държии глух стои пред воплите за помощ.И той живей? Да, в подвизи живей —той камъните буди…“ Бесен стон,като че ли из кървавата гръдна звяр ранен, от сводовете тъмниоттласван, дълго тамо се отъеква.Отстъпи той и тежкий млат извиназад, готов невидимий си врагда сврасне с него; но полека пакръката си отпусна и промълви:— Ти прав си, гений тъмен. Твойте думине чувам аз за първи път сега…Полвината от земний си животна тоя хладен камък посветих.Свещений плам в душа ми, от животазапален, за живота не горя —сред тия тесни четири стени,се само ек от млата беше чут,от ден на ден полека гасна той;с потайна радост, заслепен, аз бързахи плахите му искрици последнида умъртвя във мраморните форми.Сам вледенен, аз всичко вледених.И чуй сега жестокия, но праввъпрос, а в него своята присъда:„Художникът — отстъпник от живота!Защо живей, към що се той стреми?“Живот, забий отровния си меч —мсти! Аз съм морен, морен, моренот себе — от съдбата — и от теб!
