нали со време се оправя! Над къщи зло се виеше, а зла не чу се дума. Тъй се мина зима, запролети се, лято прелетя — ей дойде есен. Още гроздобер, и работата полска се привърша; започнаха за зимници да готвят от овреме къщовници стопани. Такъв къщовник беше Ненко Бъта, мъжът на Неда, Бойков едновръстник, И привечер, завръщайки се пътьом от работа, при Бойка той завърна: „Чуй, дома чакат съдове; мини, когато сгода тия дни ти падне.“ Зашеметиха тия прости думи сърце и памет Бойку, както есен зашеметява вихър сух листец, на вейката си още все крепен. И два дни ходи той като в несвяст. На ранина, на третий ден, у тях се со сечивата Бойко озова… На двора бяха съдовете сбрани и залови се той за тях, очи без да възвие окол да погледне. Преви към пладне: ратаите мудно от работа из двора се прибраха. Тогава счу зад себе стъпки той и поздрав излек: „Бог помози, Бойко!“ И тутакси той сепнат се обърна — а бяла Неда вече там нататък отминаваше, с кобилица на рамо. И щя не щя, а все пак фърли той след нея поглед — и съгледа как тя възкриви зад порти: бял чембер подире й се метна и затули. Ала се тя за дълго не забави. И тоя път, на връщане, пред него запря, на рамо с менците ковани, като продума: „Думам му отдавна — ще се разсипят съдове… ех, знайш я, какъвто си е Ненко… Ами ти какво си, Бойко?“ ала я не чу той тоя път — наместо длето, свредел заврял в готова цепка, да затъква наместено на сгода лико… „Зер — тя поднови — кажи го, второ лято отка̀ не сме се виждали… А, Бойко?“ — Две лета, Недо — като под земя се той обади… — „Харно са, сполай — от майка много здраве…“ Постоя — и първа тя отново пак подзе: „На ранина замина Ненко с тейка в Загоре… Време мярка се, минува, сън сякаше сънуваш!“ — Ех, сънувах! И сън ли беше! — смутолеви той… И стори му се работата вече като да е привършил, и набързо сбра сечива, наканен да си ходи; но се изправи, застоя се, някак учуден: „Тук? Че как така? Защо?…“ А вперила во него модри очи, като че ли тя искаше това, що не издума с замъглени думи, да го додума с поглед — „Дълга нощ, и Ненко е в Загоре“… Като нож пробиха сърце Бойково тез думи! — „Остай си сбогом!“ — Сбогом… много здраве! Невяста Райка още не се беше отсрамила и срам над къщи падна. Тъй бива то… Край плет помине някой, лулата си отърси и замине, а, току-виж, подпушило завчас: повейне ветрец — и гони белата! Отде повя сирака, той самичък си знаеше — а тласна го залисан во бурята на чувства, що душа му опустошиха, първий вихър още несмогнала да преживее — както гора в пожар: недогасена искра избий и с двойна сила плам се емва, и зелента превръща се на пустош. Не го свъртя во къщи веч съвсем и работата, подновена пак, като обувка скъсана подритна и се извърна той в несвяст от нея. Па и сама се работа извърна
