„Криво седи, право съди стар кадия: —не оставя на мир село луд гидия!Не е лудо като други от селото —тамбура му яворова на бедрото.Рано утром млад гидия почва леко,свири леко, а се чуе надалеко;надалеко по полето до жътварки —сърпи пущат и зафърлят паламарки.Плясват ръце и залавят хоро вито —извиха се, изтъпкаха златно жито…Дойде пладне, лудо-младо не почива,колко свири, толкоз повеч зле отива:че се чуе до невести на реката —те забравят бухалките и платната,та на хоро се залавят пощурели,дойде порой и отвлече платна бели…Падне вечер, луд гидия не престава —на бабите край огнище мир не дава;насам, натам — унесат се в глас далечен;огън гасне — все зелника недопечен!“Криво седи, право съди стар кадия:„Скоро тука тамбурата, луд гидия.Де, да видим що е това за свят чудо,как тъй става старо — младо, младо — лудо.“Занаглася тамбурата момко млади —стар кадия по брадата се поглади;дръпна лудо теловете за налука —стар кадия кравай мустак позасука;ей го спрепна, ей го метна изведнъжка —че се сепна кадиево сърце мъжко;и непочнал истинската луд гидия —на юнашки нозе рипна стар кадия:сви, изви се чак от подът до тавана! —паницата с мастилото от диванаи торбите с харзували по стените,като пилци полетяха из мъглите…„Свири, свири, бог убил те, луд гидия,божа дарба не заптисва стар кадия!
