Пенчо Славейков
Симфония на безнадеждността
Плещи развил, Балкана се тъмней, изпречен пред безбрежний небосклон, а там зад него се подьема бавно есенний кървав месец — привиденье, родено из недрата на нощта. Тайнствената пустош на твърдта засенил, висне облак чер и сякаш да се възьеме месеца възкачва — да му пришепне тъмната си тайна… Вселената в замая глуха спи. Тук-там самотно трепка и гаснее звездица плаха — като че невидим, незнаен дух надниква от небото и пак отвежда поглед, нищо там во пропастта под себе не издебнал. Вселената в замая глуха спи. И тегне морний неподвижен въздух над тъмний свят, подобно ням въпрос, когото е на задушната нощ за резрешенье морний ден оставил… Изпречил се е тъмния Балкан пред небосклона, — а над него, вече възмогнат, спря се кървавия месец. Отсякоха се в дрезгави простори ред върхове — и чак от край до край, над зъбестите техни рамена прострян, изпъкна исполинский образ на Прометея: към небо извил лице, — ръка с вериги обкована извърнал и подложил под тилът си; разрошена и в гъстий храсталак зацепена, косата му се спуща на къдърци по тъмните скали; подобно чал, стърчи на висини коляното на сгънатий му крак, — а другия, отхвърлено прострян, скалите е притиснал и тъмнеят разчекнати петтях му пръсти, също зъбци на някой старовремски замък. Вмиг стон разцепи замъртвелий въздух, подобно сдавен порив към живот, и хласнати о тъмните скали веригите се нему отзоваха с глух и злокобен екот. Прометей от своя сън вековен се събуди… Тъй както се откъртени скали со екот сриват в зиналата пропаст, изкъртени из наболяла гръд, разцепиха нощта гръмовни думи: „Ах, няма ли да се разсъмне — край на мойте мъки ще ли дойде? Тежко и горко мене… Но кому ли аз натяквам? Сам от по-напред нима не знаях аз каква ме чест очаква?!… Зевс! Няма мойта воля да сломят и милион терзания, които в душата ти за мен се би родили от страх и злоба в нея съчетани. Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо! Но с майчино си мляко всуках аз презренье към бедите… Пращай своя крилати пес сърцето ми да рве! Ще притъпее острия му клъв, от ръфане на мойта плът, но пак не ще да скърши нищо твърда воля; и няма аз до век да се разкая, че осветлих човешкий тъмен дух и съдбините негови в живота… Вий облаци, — те няма моя поглед да замъглят: аз в себе си го впивам — и бъдещето ясно е пред него, и днеска, както в прежни времена! Вилней ли зима и засипва сняг косата ми, — мрази ли зимен мраз и вкочанява мойте членове, — на слънцето ли огнени стрели ми раните обжегват и развеждат, — аз знаях свойта участ — и презрях я! Изпращай бури! Те гласът ми няма да заглушат, — пронизан и през тях, ще се възьеме той до твоя трон и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко от острий клъв на твоя пес крилат