Чумави

И стори се чудо — чу господ молбата
        и тесния гроб се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня —
        потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се
        в десетото, Каменна Чука,
там право се спря на Петканини порти
        и тихо на порти почука.

„Стани, поемни от ръцете ми плоска
        и хайде со мене Петкано,
че седем сме сватби подигнали — дойдох
        на весели сватби с покана!“

Излезе Петкана, та брата посрещна,
        ръка му цалуна, и тръпна,
подникна го мълком под вежди и тъй му
        сподавени думи пошъпна.

„Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
        и образа синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че тъй ти
        миришеш на пръст, на подмухнал?“

„От болест не ще е… Но къщи сме седем
        подигнали, сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се падна
        самси да префърлям земята.“

Петкана се върна, стъкми, премени се
        со нова за сватба премяна —
и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
        ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;
        през валог навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
и с думи изви се към брата:

„Мина виноберма и всички лозя са
        обрани и вече прибрани,
а нашите, братко, какво още чакат?
        Виж, ронят ги черните врани!“

„Лозята ги дадохме ние пролетес
        на изпол, че много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци —
        лозята небрани остаха!“

Ей дойдоха близо до самото село;
        край село широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
        Петкана тогава обади:

„Веч късна е есен, коситба се мина,
        вей острия вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади — защо ли
        сал наште стоят некосени?“

„Пролетес отидоха в Добруджа пуста
        вси братя на кяр цялолетен —
самси не можах да сколасам навреме,
        от болест невярна сполетен.“

„А къщите как ги сколасахте?“ Лазар
        наведе посърнало чело:
„За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
        когато пристигнеме в село!“

Вървят те през селото… И смаяни люде
        изглеждат ги в страх мълчеливо —
и бягат… Настръхнали псета по двори
        баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,
        со бял зид висок обградена;
изтракаха порти — излезе стария
        со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,
        но смръзната тамо застана —