Една е у майка, на братя седмина, Петкана девойка напета,и дойдоха нея да искат Загорци през девет села от десето.Босилко Радойкин, най-личен Загорец, допратил е китени свати;Петкани невян и огърлица бисер, а майци й похти с позлати.Шестима я братя не вричат, далеко — и майка сама не пристава…Най-малък брат Лазар, един само склонен, потихом ги тъй увещава:„Не връщайте, майко: такъва късмет се не всякога пада на сгода;Босилко е личен и ударен момък, из първи от първа е рода.Дали му се лесно доброто намира, доброто и харното име?За връщане лесно — но вижте отпосле сами да не се пишманиме.Далеко бил уж — това да е грижа! Та ние сме братя седмина;наред по веднъж да й идем на гости — и седем са пъти в година!“Полъга се стара Петканина майка, несговорни братя склониха.Неделя бе днеска, през горна неделя Петкана девойка жениха…И дома се върнаха весели братя от сестрина сватба в Загоре:но щом сете върнаха, черната чума сполетя ги в бащино дворе.И всички тя в гроба без време отвлече, сал стара им майка пожали —да има гробове им кой да спохожда, свещица за мъртви да пали.Осъмваше утром горката им майка и вечер замръкваше тамо,от гроб на гроб ходи, нарича и плаче — ден минва в наричане само.Гробове им черни реди и полива, обкича с босил и върбина.И само отминва Лазаря гроба, и Лазаря люто проклина:„О, бог да даде нестопен да останеш! Дух бродник духът ти да стане…Че ти ме подстори, без време да женим в далечно Загоре Петкана.Та няма днес кой в непосилна неволя тъга от сърце да развърне…О, милост за тебе от бога да няма, лице той от теб да отвърне!“И Лазарю вече докрай се додея от майчини клетви зловоли,от майчини думи и тежки и грозни… И той се на бога примоли:„О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават по-грозни, горчиви наветви,и сякаше змии се впиват дълбоко в сърцето ми майчини клетви.Стори, пристори ми от шарен кръст плоска, кон добър от дървено ложе,ошел бих, довел бих от пусто Загоре, Петкана при майка си, боже!“
