огнедишуща гора, която работи изтрайно и на която не е дошло време да избухне. Ей, нека чуе тази дума нашето духовенство и нека знае, че то дреме върху вулкан.
Какво е стремлението на българския народ? Къде върви той?
За да отговорим точно на това питание, нужно е да захванем по-издалече.
Епохата на религиозния фаантизъм, на здравата още набожност във Франция в миналия вече осемнадесети век дойде към края си.
На 1789 избухна тамо голямата онази революция, която събори началата на християнството и се опита да установи върху техните развалини естествените начала или началата на истинското человечество.
Но по онова време знанията не бяха се още доволно арзвили, за да определят точно законите на естествената система. Французите не знаеха за правата на жената, че са равни с правата на мъжа. Те не вярваха, че пълната нравственост е необходима за мира и за спокойствието на человеческите общества и на чистотата на человеческото име. А що е повече, те нямаха понятие за страшния онзи закон в естеството, че всяка неправда има да се накаже още и тук на този свят, който виждаме с очите си, на който живеем. Поради това установлението на французката революция не остана трайно и вълните на християнизма, като се разпиляха от страшния онзи ураган, за време нахлуха пак във Франция и я завладяха.
Французката революция пропадна, но идеята й не пропадна. Тя взе да минува границите на Франция и да се разпространява в съседните германски и латински земи. Навред из Европа духовенството усети голямата опасност, която го заплашва. И то, за да поддържа вярата, разумя, че трябва саминко да стане образец на набожност, нравственост и родолюбие. Таквоз е въобще духовенството в европейските земи и чрез тези средства е спирало и спира насилното превращение на обществата, а е дало на арзвитието на работите едно толкоз тежко и трудно движение и що е главното, успяло е да поддържа властта и влиянието си до днес, за да не казвам, че то с това си поведение ще ги поддържа за дълго време още.
Нека пристъпим сега към предмета си.
Развитието на свобододумните идеи, като премина и разбуди всичките народи в Европа, стигна най- сетне и до нас — българите. Нашият народ — казвали сме го и на друго място, — колкото и да е млад и още и нов, умее да схване новите мисли и да се надъхне от тях. Ний разправяме в началото на настоящия си член какво впечатление му направиха те, каква цел да гони го подбудиха и какъв идеал да си състави го накараха. Тези нови мисли произведоха в него началото на народностите и се отразиха в повдига противу гръцкото влияние, което е, както се знае, една степен по-горе от началото на религиозния фанатизъм. Случи се при това, че и туй обстоятелство, дето у нас висшето духовенство да буъде чуждонародно и развратно до най-висока степен — да помогне на стремлението на българския народ. И тъй освен масата на народа, освен всичката наша интелигенция стана, щото и самото наше българско духовенство да се съедини с пороя и да пристане въз този черковен, политически и социален преврат (революция), при всичко че той много спомогна, за да се разслабят връзките на сляпото вярване в калугерската непогрешимост, даже и в надестествените начала в самата вяра.
И тъй, като математически пресметнато следствие на всичко това, което казахме, излиза, че нашето духовенство, което пороят на обстоятелствата доведе начело на българския народ, ако иска да поддържа влиянието си и силата си, трябва да се държи и занапред с общото движение на народа, то даже трябва да вземе само в ръцете си арзвитието на напредъка у нас: то трябва само да стане образец на истинна християнска добродетел и нравственост, на родолюбие, каквото е духовенството у други народи, а особено у братския нам и съплеменен народ — хърватите. Ако ли пък не направи това, то ще бъде завлечено от колелото на движението на народа и хвърлено в гроб заедно с началата, които не умее да защищава.
Ний изложихме по-горе духа си, стремлението на нашето народно наречено духовенство, ний доказахме, че то всичко прави, само не онова, което ртябва да прави. От нашите думи, т.е. от делата, които виждаме, че стават, става ясно, че нашето духовенство се е заразило от истите страсти, чрез които се отличи толкоз фенерската свита, и че то мисли да остане исто тъй непросветено върху задатъка, който му предлежи, както и гръцките калугери.
Знае ли нашето духовенство какво ни обещава това негово поведение? Знае ли то какви ще са следствията на пътя, по който е тръгнали?
Никой не може да ни набеди, че имаме частен някакъв интерес във въпроса, който разискваме. Ний веднъж само помислихме да стъпим в по-блиско сношение с един от нашите архиереи, когото съдбата почете повече от другите, и то с надеждата да го възкрепим единствено върху основите на чистите народни нтереси. Но ето че останахме излъгани. И не сме ли и ний един от онези, които посвятихме и здраве, и състояние за тази борба, конецът на която въздигна онези, които посрещахме с толкоз преданост и ентусиазъм, а против които въставаме сега, като виждаме, че не отговарят и на очакванията на народа, че не отговарят и на самите свои интереси, като не гиразбират сами? А що сме криви, ако победата не упи и нас, както другите, ако нашите ощи останаха бистри и сега виждат по-далече, нежели ощите на някои други?
Прочее, ний мислим и с всичкото си дълбоко уверение, с всичкото си чистосърдечие можем да се обърнем към нашите духовни отци в Екзархията и да им кажем: Внимавайте!
Внимавайте и не гледайте само във ведрото засега небе, защото ето, задава се облакът из крайния ъгъл на хоризонта и той е, който, ако не внимаваме, ще обърне всичката ваша радост в дълбока тъга, всичката ви слава — в неописван срам и всичкото ваше действувание — в невъзкресна смърт.
С изпъждането на гръцките калугери не се е свършила българската революция, нито пък ще се спре тя с това ваше поведение. Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на новата борба ще настане.
Тази борба ще има политически и социален характер. Тогаз от вас ще се изискат дела, не думи, но дела високи и благотворни — дела, които да отговарят на великото вдъхновение на българския народ. Уви на онез, които не са приготвени за това?
Не съглеждате ли вий онези светли точки, които се вестяват тук-там из нашето отечество и между нашата публика и които предвестяват нови времена, нови образования, които има да се въздигат върху развалините на вехтите? Не усещате ли, че тези искри не са освен предтечи на големия огън, който има да загори в гърдите на всичкия народ, понеже самият характер на народа и самото му положение го прави способен за таквоз едно движение? Нямате ли толкова политическа разумност да разберете, че този огън гори много народи и че другаде неговото избухвание се възпира от умните духовни власти, а у нас, ако не станете вий нравствени, разумни, напредъчни и родолюбиви, ще ускорите избухванието на вулкана, който вас най-напред има да помете?
Ето например и ний сме един от многото онези деятели по народното въздигане, и ето в искреността си ставаме да ви кажем, че няма да търпим, щото вий чрез несправедливостта си и чрез слабото си родолюбие да станете причина за уголемяването на и тъй тежките рани, от които е покрит бедният наш народ. Ний искаме от вас нова почва, нов живот. Ако вий не сте кадърни да изпълните желанието на тоз народ върху черковните основи, ще го принудите да подири това върху друга някоя основа, която ще бъде вашето пропадение, защото вий ще сте отговорни както за злините, които може да сполетят народа, тъй и за собствената си гибел, защото се показвахте неспособни за задатъка, който беше възложен връз вас.
Информация за текста
Статията е публикувана във в. „Македония“ през 1872 г.
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Боян Йоцов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4133]
Последна редакция: 2007-11-16 08:00:00
