Петко Р. Славейков
Две касти
или днешната екзархия и що ни обещава тя
Ний сме доста пътя разправяли за черковното нашедвижение, за неговото черковно и политическо значение като събитие, ненадейно избухнало измежду онези на Изток религиозни, политически и социални обстоятелства.
При всичката ненавременност на това наше към подобни разисквания стремление — понеже казват, че истинното оценение на сегашното принадлежало само на по-добрите времена — ний сме засягали, колкото е било в силите ни, да мерим нашето настояще спрямо миналото и спрямо бъдущето ни и тъй да даваме на нашата публика колко-годе точни понятия за съвременното наше състояние и за големите интереси наши, които сме повикани да ги защищаваме и запазваме през тази голяма криза, която преминаваме. Ний обичаме да вярваме, че всички онези, до които достига гласът ни, без труд ще могат да разберат нашето уверение, че никога може би народ в началото на своето възраждане не е бивал изложен на толкоз разни и опасни спънки и препятствия, не е бивал тъй обиколяван от толкоз опропастителни обстоятелства и — млад още и неяк, при това и покрит с толкоз рани — не е имал да пътува през един предел, толкоз стръмен и каменит, и просечен с дълбоки провали, колкото българският народ.
И това наше вярвание, тази наша надежда, че ще ни разберат, дава ни дразновение да започнем да говорим за един предмет, за който не сме отваряли дума досега, но за който ни подсети днешното управление, по което е тръгнала новата наша, българска наричана, екзархия и нашето, народно наречено, духовенство.
Много излъгани би останали онези, които би помислили, че новото движение на българите е имало и има само черковен характер, т.е. че българите се подигнаха противу гръцкото духовенство само за простото удоволствие да заместят гръцките калугери с български.
Не! Тожа движение заключава в себе си до една степен и политически характер. Българският народ чрез установлението на една своя народна черква искал е и иска, защо да го крийме, да си установи и един вид народна самостоятелност, според както е позволено то в устройството на независимите черкви в османската държава.
И пак казваме: излъгани би останали онези, които би помислили, че новото наше движение има само черковен и политически характер, т.е. че българите са искали и искат да си установят само една народна черква и чрез това да се сдобият с някаква си по-особена като народ самостоятелност, също както са и гърците.
Не? Това движение освен черковен и политическимаше още и социален характер. Българите искаха и искат да се отърват от развратното и с безбожнически дух надъханото гръцко духовенство, което разпространяваше съеверията, от една страна, а разврата и безбожничеството, от друга, по нашето отечество, те искаха и искат да си установят едно, от народни хора, българи, състояще духовенство, което, като вземе пред очи примера и съдбата на гръцкото духовенство, да се въодушеви да стане тип на християнско благочестие и на народно-българска и человеческа добродетел.
Българският народ, когато дойде времето да се събуди от своето многовековно мъртвило, замисли за новото свое бъдуще един идеал, в който са изобразени всичките черти на един високо свободен, истински християнски и пълен с добродетели обществен живот без калугерократия и без аристократия.
Това може да се изпълни с надеждата, че неговото българско духовенство, което той посрещна с толкози преданост, с толкози любов и ентусиазъм, ще подаде то само най-напред ще да вземе върху себе си да представя възвишения идеал, който народът беше си въобразил изначало.
И нашето духовенство отговори ли на очакванията на народа?
Неговото поведение и пътят, по който тръгна то, обещава ли ни, че има да дочакаме едно възраждане на истинния християнски живот между нас, че има да видим укреплението на разклатените от гръцкото духовенство религиозни начала?
Преди да пристуъпим да отговорим на тези питания, нашите читатели нека съизволят да дадат вниманието си на следующите размишления.
Человеческият разум не допууща съсловията (кастите), т.е. един ред членове на обществото, които да имат повече привилегии и права и някаква си самоволна власт над другия ред по-ниско стоящи членове на обществото. И както може да се мисли в началото — в предисторическите времена, в първобитните онези общински учреждения на человеческото поколение, съсловията не са съществували.
Но по-после, когато народите чрез разселенията дойдоха в междуособни стълкновения и откриха завесата на първата историческа епоха, която трае даже и до днес — измежду другите злини, които са породиха в тази епоха, явява се и началото на съсловията и кастите.
Най-напред виждаме, че се установява кастата на свещениците или тълкувателите на религиозните тайни: покрай нея виждаме, че все да се въздига и да се утвърждава кастата на династиите; по-после виждаме, че из войните произлезе аристократската или в други народи военната наречена каста и пр. А простият народ, селското и долногражданското съсловие биде осъдено да се отрече от своите естествени права и да се подчини на трите първи касти, за да въздигне толкоз повече тяхното богатство, тяхната сила и епоха.
Както всичките народи, тъй и нашият не е можал да избегне от тази съсловническа зараза.
Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най- безсловестното животно. Редките онези примери на доблест и родолюбие, които сме срещали у твърде малцина някои от нашите повечето усопши чорбаджии, са толкоз незначителни спрямо големия капитал на злини и неправди у другите техни събратя, щото ме могат никак да нарушат тежестта на нашата присъда.
Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас. КОлко сиромаси не са проливали и проливат кървави сълзи поради насилните грабежи на чорбаджиите? Де, в коя община общите черковни и училищни пари не са били гълтани от ненаситимото тяхно сребролюбие? Освен това те според положението си, като са били извършително орудие на калугерските и на неуредените добре политически власти — те са упражнявали едно решително владение и тиранизъм върху бедния народ. Могат ли да се преборят техните неправедни отмъщения върху беззащитни хорица и техните гнусни клевети при правителството, чрез които те са рачили да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля? Никакво по-благородно помишление, никакво по-високо начало на родолюбие или на човещина не е спрямо технитестремления към сребролюбие и властолюбие, към отмъщения и тиранизъм.
Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той замисли — казваме ний по-горе — един идеал на обществен живот, в който да се олицетвори неговото пълно равенство, без оличителни съсловия, върхуу здравите и възвишени християнски закони.
Още в началото на борбата си той нямаше по-малко на очи чорбаджийската каста, колкото кастата на гръцките калугери. Но той усети, че ще му бъде невъзможно да победи първата, преди да съсипе втората. Той си помисли, че чистонародното българско духовенство, което би възлязло на властта единствено чрез волята и чрез силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със
