Карен Симонян
Плесен
1
След продължителен, едва ли не цяла вечност полет те най-сетне кацнаха на планетата и затворени в космическия кораб от две седмици получаваха от механичните куриери оскъдна информация за външния свят.
На петнадесетия ден сутринта ръководителят на експедицията, геологът Ошин Пакрат, избухна:
— Командире, докога ще киснем тук? Ще ръждясаме!
— Не вярвам — невъзмутимо отвърна командирът.
— Омръзна ми вече — призна Ошин Пакрат. — Затова ли кацнахме на тази проклета планета — да скръстим ръце и да гледаме безучастно?
— Не — отвърна командирът.
Ошин Пакрат смутено се озърна. Погледът му търсеше съчувствие от приятелите. Но нито Мариам Андовк, нито Дикран му обърнаха внимание. Те бяха седнали встрани и с едва доловима иронична усмивка слушаха разговора между Ошин и командира.
— И какво? Дойдохме, заседяхме се в този еднообразен свят и доброволно се затворихме в тази кутия — продължи Ошин Пакрат, загубил надежда да срещне съчувствие у приятелите си. — Искам да изляза навън и най-сетне да стъпя на тази планета. Искам да разкъсам плесента… Какво ще кажеш, а?…
— Плесента ли? — попита командирът и погледна през илюминатора.
Сложил ръце на кръста си той огледа този непознат, еднообразен, плесенясал свят.
… Когато преди две седмици космическият кораб се приземи със здравите си лапи тук, всички забелязаха как по цялата повърхност на планетата, от хоризонт до хоризонт се понесоха някакви вълни. Дори им се стори, че космическият кораб е кацнал върху желиран безбрежен океан. Но механичните информатори още с първите си сведения отрекоха това предположение. Повърхността на планетата беше твърда.
— Омръзна ми и да гледам през илюминатора — продължи Ошин Пакрат. — Все едно и също… Все същата сива равнина. Никакво движение. Този свят сякаш се е вкаменил.
— Ти знаеш ли легендата за Арекназан1? — внезапно го попита Дикран.
— Не искам и да я зная!
— Няма да е зле, ако от време на време поглеждаш навън — рече сякаш на себе си Дикран. — Струва ми се, че този свят не е чак толкова вкаменен.
Ошин Пакрат го изгледа смутено, после сам пристъпи напред, застана пред илюминатора и неочаквано тъй възкликна, че Мариам Андовк и Дикран скочиха като попарени.
— Плесента е отстъпила! — спокойно и делово рече командирът.
Около космическия кораб се разстилаше сиво и пусто пространство. Да, плесента бе изчезнала. И малкото островче, родено върху тази еднообразна равнина, изглеждаше необикновено. Дикран почувства как някакво неопределено чувство сви сърцето му и едновременно у него се роди непознат страх. Той разтърси глава, за да дойде на себе си. И видя как Мариам Андовк притиска с пръсти слепоочията си, а Ошин Пакрат отстъпва назад, махайки с ръце, за да пропъди въображаемата муха, кацнала на лицето му.
Командирът долепи лице о стъклото на илюминатора.
— Почувствувахте ли? — попита Мариам Андовк.
Никой не й отговори.
— Страхувам се — призна си шепнешком Мариам. — Защо плесента отстъпи?
Сложил ръце на кръста си, командирът закрачи из кабината на кораба.
— Дикран, затъмни илюминатора! — помоли Мариам, присвивайки очи. Тя се престори, че двете слънца, пълзящи по небосвода, я притесняват.
Учудващо бе, че под палещите лъчи на слънцето температурата на планетата не надвишаваше петдесет градуса. Чудно и необяснимо.
— Свят без сенки — отбеляза Дикран, когато затъмни илюминатора.
— Ще продължаваме ли да киснем тук? — нервно попита Ошин Пакрат, който не искаше да отстъпи.
Командирът застана в центъра на командната кабина и изгледа всички поред. После се обърна към затъмнения илюминатор и подхвърли през рамо:
— Утре сутринта излизаме на разузнаване. Тримата. Аз, Мариам Андовк и…
Ошин Пакрат направи крачка напред.
— И Дикран — рече командирът, без да поглежда към Ошин. — Без коментарии!
И командирът излезе от кабината си.
— Вторият командир трябва да остане на кораба — рече Мариам Андовк, за да утеши Ошин Пакрат. — Просто така, при евентуална изненада…
— В този мъртъв свят не може да има изненади! — изкрещя Ошин Пакрат. — Аз преди всичко съм геолог!
— И командир — напомни му Мариам Андовк.
2
Те напуснаха космическия кораб без скафандри. Не облякоха и тежките си неудобни дрехи, защото както външната температура, така и съставът на въздуха бяха поносими за геолозите.
— Земята наистина е твърда — рече командирът.
— Да — потвърди Дикран. Той гореше от нетърпение час по-скоро да стигнат до равнината, покрита с плесен.
И тримата закрачиха към отстъпилата плесен. Спряха на граничната ивица. Дикран лекичко стъпи върху сивия пласт.
— Забеляза ли? — попита в същия миг Мариам Андовк.
Цялата повърхност на плесента леко потрепера. Така стана и когато космическият кораб се приземи на планетата.
— Успокои се вече — рече Дикран. — Елате!
И той тръгна уверено напред. Другарите му го последваха. Плесента моментално заличаваше техните стъпки.
— Това наистина ли е плесен? — попита Мариам Андовк.
— Прилича на истинска — отвърна командирът. — Плесенясала планета… И през ум не ми е минавало…
— Приятно е да се върви. Сякаш стъпваш върху мек килим — отбеляза Дикран.
Когато доста се бяха отдалечили от космическия кораб, над тях изведнъж се появи гъст черен облак, който замъгли слънцата. На пришълците им се стори, че всеки миг този облак ще се стовари върху тях. Но облакът не рухна. Просто се изсипа пороен дъжд — внезапен и кратък.
— Да се връщаме — предложи командирът. — Този дъжд не ми харесва, не е истински.
Дикран и Мариам сякаш не го чуха и продължиха да вървят напред.
— Дикран!… Мариам!…
Командирът трескаво разтърка очи. Там, където трябваше да бъдат неговите другари, се разстилаше еднообразна плесен. Наоколо бе пусто и тихо. Командирът неволно скочи от мястото си и затича към космическия кораб. Като стигна граничната ивица между плесента и земята, той се стресна и отчаяно завика:
— Дикран!… Мариам!…
3
Когато Дикран и Мариам Андовк се обърнаха да проверят дали командирът на кораба ги следва, не видяха никого. Не видяха и тъмния силует на космическия кораб върху кафявата равнина и мрачния фон на
