— Урсула се обеси в килията си — най-сетне наруши мълчанието Нерсес Мажан.
— Жалко! — веднага отвърна Зенон Джабез.
— А помниш ли Оскар?
— И той ли се обеси?
— Не…
— Хъм…
— Помоли ме да те поздравя.
— Благодаря.
— Помоли ме също да ти припомня как сме ловили мишки в мазетата на Капелата — рече Мажан.
— Мишки ли?
— Мишки — повтори аптекарят.
— О, да, разбира се, че бяха мишки… — потвърди Зенон Джабез. — Ти, изглежда, бързаш?
„Съгласен съм… За първа среща и това е достатъчно. Ако играта ти харесва и ако имаш желание да я продължим, можеш да се мъчиш няколко нощи, докато разбереш защо и как сме ловили мишки.“
— Не бързам — отвърна Нерсес Мажан. — Страхувам се, че Нестор ще се разтревожи. Моят старец има такъв навик. Ти помниш ли го?
Зенон Джабез не отговори.
— Може би ще е по-добре да отидем в хотела? — предложи Нерсес. — Отседнал съм в „Жълт кикен“. Меластър Бааб Каспар остана много доволен от моя избор. Макар и през ум да не ми е минавало, че този хотел е негова собственост. А ти знаеш ли, че жълти кикени не съществуват?
Джабез кимна.
— Отначало ми беше странно, но свикнах. И меластър Каспар ли се върна от пътешествие?
— Да.
— С отлични впечатления съм от него. Може би ще е добре да го поканим?
Зенон Джабез се усмихна смутено.
— Днес не мога… Едва намерих няколко минути да се срещна с тебе, преди да заминеш за Роджър. Може би друг път…
— Нека бъде тъй… И за това ти благодаря, скъпи — добродушно рече Нерсес Мажан. — Да вървим, а?
Те мълчаливо напуснаха този набразден свят. Зенон Джабез почака, докато Нерсес Мажан превърти два пъти ключа.
— Хайде! — усмихна се аптекарят и пусна ключа в джоба си.
— Довиждане, Нерсес! — отвърна Зенон Джабез. — Добър ти път!
Двамата мълчаливо се гледаха няколко мига, а после поеха в различни посоки.
Градът бе потънал в мрак, а Нерсес Мажан продължаваше да броди из улиците. Редките лампи светеха със студен блясък. Нищо обаче не беше в състояние да разсее потискащата, сковаващата тъма, нито пък да разубеди аптекаря, че дори и под ярките лъчи на Чичил Сонт е все тъй обгърнат с непроницаема, тайнствена и тъмна обвивка.
Като човек, който безцелно броди в мрачната пустота на града, Нерсес Мажан от време на време спираше пред големите ярки витрини на кафенетата и механите. На посетителите на тези големи и малки ярко осветени заведения и през ум не им минаваше да обърнат внимание на човека, изплувал за миг от тъмнината. А той, с ръце в джобовете на якето, с трескаво напрежение се вглеждаше в прозорците, сякаш искаше да открие там нещо, грижливо скрито зад непроницаемото равнодушие на хората.
Струваше му се, че хората навсякъде са едни и същи. Посетителите се взираха в гладката повърхност на масите и рядко след дълго мълчание проронваха по някоя и друга дума; те бяха забравили дори пълните искрящи чаши пред тях.
„Кои сте вие?…
Какви невинни или пък престъпни мисли, които умело прикривате зад безстрастните си маски, се раждат в мозъците ви? Защо очите ви са толкова студени и напомнят блестящи стъкълца?
С тези стъклени очи вие не забелязвате безсмислието на заобикалящия ви свят, който постепенно и незабележимо поглъща вас,
вашите души,
вашата ненавист,
вашата любов!…
А може би вие много отдавна сте се уморили от този живот?…
Или осъзнаването на собственото ви безсилие е дало отпечатък върху маските, скриващи вашите мисли?“
В едно от кафенетата някакво момиче, седнало самичко, улови погледа на аптекаря и упорито впери очи в него.
Аптекарят долепи лице до стъклото на витрината. Момичето вдигна вежди и на бузите му се появиха трапчинки. Маската за миг придоби учуден вид и момичето се усмихна. Нерсес Мажан се опита да се изтръгне от лепкавия му поглед, без да разбира причината за този тих смях. Тих?… Да, да, беззвучен. Защото тук може да се смееш от сърце само в кабините, след като събудиш котешкото око с дребни монети.
„Ти ми се надсмиваш? Защо? Не мисли, че безцелно бродя по пустите улици на твоя град! Искам поне през последния ден от пребиваването си тук да разбера кои сте вие, защо сте забравили света и сте прекъснали връзката си с другите хора, защо и светът е забравил за вас?“
— Да, да — полугласно рече Нерсес Мажан, отдръпвайки се от големия прозорец, — колко мрачно и потискащо щеше да е всичко тук, ако не бяха сонтските жени…
Той не бе направил и няколко крачки, когато отново спря. Вратата на кафенето се отвори и след облака топъл въздух се появи момичето. То се облегна на рамката на вратата и ласкаво се усмихна на аптекаря.
„Ние се разбираме един друг… Да, да, ние се разбираме…“
Бледите лъчи на изкуствената светлина, струящи от залата, очертаваха стройния, женствен силует на момичето.
С леко кимване то покани Мажан да влезе.
В салона бе топло, приятно и празно.
— Седни — каза момичето, пристъпвайки към своята маса в ъгъла на салона.
Нерсес Мажан побърза да приеме поканата, защото едва в този миг и в тази зала почувствува до каква степен е уморен и отпаднал след срещата със Зенон Джабез.
— Какво си загубил? — приятелски попита девойката, сякаш бяха стари познати.
Черните й прави коси тежко падаха по раменете, по гърдите и покриваха част от лицето й. Аптекарят виждаше само малката й брадичка, пухкавите устни, изваяния нос и очите, в които се четеше вродено лукавство и прикрита многообещаваща страст.
— Спри да търсиш! — рече момичето. — Ти вече намери загубеното.
— Аз нищо не търся — отвърна Нерсес.
— Казвам се Ева… Ти търсеше мен.
— Нима?…
— Не се опитвай да отричаш! Хората обикновено търсят онова, което го няма или което, изглежда, не съществува. Така ли е?
— Вероятно.
— И името ми не е от значение. Ако Ева не ти харесва, можеш да ме наричаш Астарат или Гретхен, Николет или Мариам, Дженавра или Лилит… По-важното е, че намери онова, което търсеше.
— Аз…
— Не се опитвай да отричаш!
— Според тебе какво съм намерил?
— Вратата.
— Вратата?
