Джабез.
— Исках да се срещнем насаме…
— Доколкото разбрах, тук всички предпочитат да се срещат без свидетели.
— Това няма значение — Мадлен пак хвана Мажан под ръка. — Днес закъсняхте за работа.
— Да. Бях в кметството, за да изясня защо не ми позволяват да замина днес за Роджър.
— Е, изяснихте ли?
— Вие сте оптимистка.
— Макар аптеката да беше затворена, аз бях сигурна, че няма да заминете. И реших да използвам случая да се посмея… Много отдавна не съм се смяла.
— Тъжна шега — всички освен мен са сигурни, че няма да замина. А защо не сте се смели?
— Нямах време — Мадлен погледна към множеството пред кабината. — Меластър, може би тук не е най-подходящото място за срещи.
— Може би — съгласи се аптекарят.
Те се запътиха към аптеката. Нерсес почувствува с гърба си неприкритата враждебност на погледите, с които ги изпроводиха жените.
Полумракът в аптеката създаваше приятна, интимна атмосфера. Затова Мажан, с мълчаливото съгласие на Мадлен Джабез не вдигна щорите.
— Слушам ви, меластра.
— Много ли се беше променил Зенон? — Мадлен преметна крак връз крак и обгърна с ръце коленете си.
— Съвсем не.
Мадлен Джабез нервно се наведе напред.
— И това не ви ли учуди?
Въпросът не беше случаен и тя очакваше отговор.
— Зарадва ме, меластра. Зарадвах се искрено, че годините са минали покрай него, без да оставят следа.
— Да… годините са минали покрай него. Правилно сте забелязали това.
Мадлен Джабез млъкна и изпитателно погледна младия човек. Мажан поиска да избегне погледа й и се почувствува неловко. И реши, че единственият изход е да мълчи и да отговаря само когато се наложи.
— Нерсес — полумракът наистина предразполагаше към интимен разговор, — убеден ли си, че вчера си видял Зенон?
„Квадратна сфера“ — изруга наум аптекарят и стисна устни от гняв.
— Да — отвърна Мажан.
„Да… Ако изобщо някога съм срещал Зенон Джабез. А сега да направим първия извод. Джабез не желае да отрече версията за нашето запознанство, макар и много добре да знае, че то не е станало тук, в Сонт. Тогава защо се самозалъгва? Защо? Вероятно има някаква причина, за да се държи така. Но каква е тя?“
— Защо се усмихваш? — разтревожено попита Мадлен Джабез.
— Въпросът ви е малко необичаен.
— Нерсес — Мадлен Джабез се понаведе напред, сякаш поиска да преодолее невидимата бариера на недоверието. — Нерсес, можеш ли да бъдеш искрен с мен?
— Бъдете уверена, меластра…
— Да не съжаляваш после.
Аптекарят само кимна. Защо не? Пък може и да съжалява… Кой би могъл да знае… Кой може да гарантира…
— Мога много да разказвам — Мадлен говореше тихо, с нежен глас, в който се прокрадваха тревожни нотки.
— Моля, меластра… Ако мога да ви бъда полезен…
— Ти и твоят помощник сте първите, които сте дошли тук отвън през последните десетилетия.
— Не знаех това — Мажан си спомни приемната на града, където хората търпеливо или нетърпеливо, но във всички случаи отчаяно и покорно чакаха да ги призове тайнственият глас. — В приемната на града… — изрече аптекарят и тутакси млъкна.
— Не искаш да говориш — отбеляза Мадлен. — Ти каза „приемната на града“.
— Да — потвърди Нерсес, — исках да кажа, че Лета се намира далече от космическите пътища. А в приемната формалностите са толкова много и тъй досадни, че човек загубва желание да дойде пак по тези места, и то по тия заобиколни пътища.
— Ти не каза онова, което мислиш.
— Меластра…
— Зенон не е заминавал никъде — продължи Мадлен.
— Искате да кажете, че той е нямал причини да недоволствува от търговията с бельо? — простодушие запита Мажан, за да избегне опасния момент в разговора.
— Не съм искала да кажа подобно нещо. Жените наистина постепенно се отказват да носят бельо. Зенон изведнъж реши, че не е подготвен да се срещне с тебе. — Мадлен се намести по-удобно в креслото. — Нерсес, ти не искаш да бъдеш искрен с мен. А аз мога да ти разкажа много неща. Но… за това е необходимо да говоря в твое присъствие така, както бих разговаряла сама със себе си.
Изкушението за откровен разговор бе голямо. Но аптекарят реши да бъде благоразумен. Не беше изключено и всичко да е само една игра, обмислена предварително, до най-малката подробност, от Зенон Джабез.
— Повярвай ми, Нерсес — въздъхна Мадлен. — После ще бъде късно. Сега съм уверена, че пред мен седиш ти… Нашият нов аптекар, който наскоро е пристигнал в Сонт — и жената притисна ръце към гърдите си. — Сега ти вярвам. Но утре…
— Утре няма ли да ми повярвате, меластра? Жалко! Бъдете сигурна, че съм готов да изслушам и да споделя всичките ви душевни терзания.
— Не те упреквам, Нерсес. Зная, че така трябва да бъде. Дълго мислих, докато дойда тук, при тебе. И въпреки всичко дойдох. Дойдох… въпреки опасните последствия, които би имала тази моя стъпка. Дойдох, за да науча от тебе как е Зенон. — Мадлен Джабез млъкна, бавно се изправи, изгледа аптекаря отвисоко и продължи. — Как е той и какво прави? Наистина ли се чувствува щастлив без мен?… Аз все още го обичам, Нерсес…
Аптекарят стана, поразходи се из стаята и като прегърна приятелски Мадлен през раменете, прошепна:
— Вие наистина сте развълнувана и разстроена, меластра…
— Разбирам те, Нерсес — Мадлен леко разтърси рамене, за да отстрани ръката на Мажан. — Ужасно ще бъде, ако изведнъж решиш да отговориш на въпроса ми. Аз няма да те слушам, защото няма и да ти повярвам.
Тя пристъпи към вратата и като усети, че аптекарят се готви да я придружи, без да се обръща назад, рече:
— Довиждане!
… Яркосиният свят се превърна в тъмночервен, а после — в зелен.
Гроздобер. Вълшебен сок струи от шарапаните. Изумрудена есен. Така писа „Капутански вестник“ за настъпващата есен.
— Нека бъде изумрудена есен — съгласи се Нестор, без да скрива обаче недоволството си.
— Нека бъде — повтаряше младият Нерсес. — Само да е есен.
После поглеждаше към ширналите в далечината ливади, обгръщаше с поглед ниските и високи хълмове, осеяни с пръснати в безпорядък големи валчести камъни. Скоро, много скоро капутанските деца ще тръгнат тук на походи, забравяйки временно враждите си за крайречните земи. Пътешествията ще носят безброй приключения и открития. Открития?… Разбира се. За няколко години от юношеството си те откриха в себе си всичко онова, от което в бъдеще щяха да се изградят техните характери и техният светоглед.
— Не върви — след дълго мълчание казваше Нестор.
— Кое?
