— Какво?
— Защо стана? Искам да седиш до мене.
Аптекарят седна.
— Е?
— Пише, че много му е домъчняло за нас…
— После?
— Че възнамерява да опита още веднъж.
— Какво ще опитва?
— Не зная. А ако не успее, не му остава нищо друго, освен…
— Освен какво?…
— Да върви по дяволите.
— А!…
— Нерсес, какво означава „да върви по дяволите“.
— Означава… Впрочем това не е важно. А защо иска да върви по дяволите?
— Защото навремето е сгрешил и сега се разкайва: „Само аз съм виновен.“ Така пише в писмото. И моли да не казвам на никого за това писмо. Дори и на него.
— Как така?!… При вас и това ли се смята в реда на нещата?
— „Не казвайте нищо. Не ме питайте за нищо. Каквото беше необходимо, казах го в писмото си“ — повтори Бианка, имитирайки гласа на Бааб Каспар. — Татко предупреждаваше Кушар да не повтаря същата грешка.
— Каква грешка?
— Не зная. Вероятно Кушар е знаел. Жалко, че и той излезе от строя. Иначе би ни обяснил много неща.
Нерсес Мажан разбра, че повече нищо няма да научи.
— Баща ти отдавна ли отпътува от града? — попита той за последен път.
— Не.
— А кога?
— Татко не е заминавал никъде.
— И какво излиза тогава?! — възкликна аптекарят.
— Не зная, Нерсес — и момичето отпусна глава на гърдите му. — Нека останем тук, не искам да си ходя…
— Бианка!
Гласът му прозвуча строго и момичето вдигна глава.
— Ти си чудесно момиче, Бианка. Не съм искал да те обидя.
— Нерсес… Не ме изоставяй! Страхувам се. Всички казват, че при нас всичко е обикновено. Но това не е вярно… Страхувам се, Нерсес…
Аптекарят почувствува странна празнота в гърдите си.
— Исках да се срещна с тебе, Нерсес… Много исках.
— За да ми разкажеш всичко това?
— Не.
— Защо?
— Защото тези неща не са толкова важни.
— А кое е важно?
— Това, че аз съм на двайсет и две години, Нерсес.
Нерсес Мажан въздъхна: „Какво мога да дам на твоите двадесет и две години? — помисли си той. — Нищо. Нищо освен — съчувствие. Не искам да бъда на твоите двадесет и две години, Бианка…“
— Да вървим! — Нерсес Мажан се изправи. — На едно двадесет и две годишно момиче не приляга да седи в тъмните градинки с мъж, който е вече стар.
— Ти си млад, Нерсес!
— Така ти се струва — уморено въздъхна Нерсес Мажан. — Аз най-добре зная колко години съм живял. Да вървим, Бианка!…
— Много се забави — каза Нестор. — Дъждът ли те застигна?
— Както виждаш — отвърна Нерсес Мажан. — Тук и дъждът е гаден. Струва ти се, че се лее върху тебе не само отгоре, но и от всички страни.
— Проверих.
— Така ли?
— Между времената на Лета и Виланк няма никаква разлика.
Нерсес Мажан подсуши косата, лицето и брадата си и започна да сваля мокрите си дрехи.
— За Зенон Джабез ние изобщо не сме пришълци от бъдещето.
— Така излиза.
— Научи ли нещо за писмото?
— Колко е студено тук, Нестор!
— Пъхай се в леглото. Сега ще ти приготвя грог.
— Научих за писмото, Нестор. Бааб Каспар, когото срещнах в приемната на града, е сгрешил нещо и се е забъркал в много неприятна история. Толкова неприятна, че не иска да я признае и пред себе си.
— Как така?
— Между другото Бааб Каспар от Сонт напоследък изобщо не е пътувал.
— Не разбирам.
— И аз… Приготви грога. А дотогава ще се постарая да разбера в какво се състои работата.
Четвърта глава
Нерсес Мажан се събуди от непознат глас в съседната стая.
Той с удоволствие се протегна, усмихна се на синьото небе в прозореца без следа от унилите сиви облаци и отново затвори очи.
— Старчески навик — непознатият явно се опитваше да говори тихо, но не успяваше. — Естествено, нямам вас предвид.
— Да не би старците да не обичат да спят? — отбеляза Нестор.
Аптекарят се опита да не мисли за посетителя, който в този ранен час бе пристигнал в хотел „Жълт кикен“.
Искаше му се да удължи ония редки мигове, които човек далеч не винаги изживява при събуждането си. Мигове, когато светът и животът ти се струват като щедър, божествен дар, когато наистина не мислиш за нищо или се стараеш да убедиш сам себе си, че не мислиш за нищо.
Но още не си успял да се насладиш на тези минути и изведнъж забелязваш, че мислите ти с бясна скорост започват да се сменят. Остава само със същата скорост да следиш техния ход.
— … още е млад — чу се откъслечна фраза.
— Ваш син ли е?
— Нямам син.
Нерсес Мажан придърпа одеялото и се зави презглава, за да не пречи на мислите му разговорът в съседната стая. И се видя в килията на затвора. „Урсула, опитай се да си спомниш… той някога имал ли е желание да отпътува завинаги?“ И отговорът на момичето: „Всеки път той се сбогуваше с мен, като казваше, че повече няма да се връща. Първия път му повярвах, че си отива завинаги… И това стана точно по времето, когато изведнъж осъзнах, че обичам Оскар… но Зенон бързо се върна. Едва сега си спомням колко беше тъжен… Няколко пъти в годината решаваше да се върне в Лета. «Отивам си завинаги» — казваше той. Но аз вече знаех, че скоро пак ще се появи в Капелата. Саможив човек беше.“
— Може би ще ми предложите да седна?
— Заповядайте!
— Благодаря.
— Само ще ви моля да говорите шепнешком, меластър.
