от тях казваха „Маленкая Болгария“. Някои от тях споменаваха за връх Шипка и за освободителната война, а други за освобождаването ни от фашизма. Аз им рецитирах няколко куплета от „Опълченците на Шипка“.
Наблизко до детските игри забелязах и четирима човека косачи, които косят. Аз имам като хоби косенето, а съм и един добър косач. Веднага отидох при тях и проявих интерес към работата им. Те бяха с остарели и примитивни прибори, а самата им нагласа беше непрофесионална. Помолих косачите да ми дадат една коса от техните и аз да си я подготвя, и след това ще помогна да окосим определеното място. Подготвих косата и станах, подех един откос, което удиви във възторг колегите косачи, както по широта на откоса, така и по качество на окосеното. С голяма благодарност съветските хора ми благодариха за това, което научиха от мен. През това време от коктейла ме откриха и ме заведоха на обеда. Но торнадото от водката беше минало. След около половин час решиха всички да отидем и се окъпем в голямата река, което и направихме. Реката — величествена и спокойна — като името си „Мат Руская“. Направи ми впечатление на чиста и прозрачна. Рибите се виждаха как кръжаха като птици.
Колежката Ламбова и нашият ръководител Каменов влязоха смело навътре. Ние останалите — Димитров, Главов, Ненова и съветските домакини бяхме по-скромни.
След речната баня минахме през сауната в лагера, което беше едно сериозно изпитание за нас.
Това беше и последното в този прекрасен кът от Волжката степ. Автобусът се понесе към нашата база в гр. Волжки.
Тук искам да разкажа и някои други моменти от престоя ни в гр. Волжки.
Една вечер нашият ръководител Каменов ни предложи да посетим ресторант в гр. Волжки. Всички единодушно приехме поканата. Ресторантът беше препълнен, имаше и оркестър, който свиреше шумно, а дансинга се тресеше от танци. Масите бяха запълнени, но пак ни определиха веднага маса. По масите се виждаха обикновено по две кани за сервиране — едната с водка, а другата с червен сок, който установихме по-късно, че е сок от вишни. При идването келнерката попита какво желаем. Аз казах шест водки, а тя запита:
— А що такой…
— Казах шест стакана водка.
— У нас не так, не стакан, у нас кана.
Съгласихме се.
Музиката свиреше много живо, а танците се вихреха. Всички ние станахме да танцуваме, на масата остана само Димитров. Танца бе много буен тъй като много от танцуващите бяха с повишен градус. При завръщане на масата, там при Димитров, бяха седнали две млади момчета. Оказаха се геолози, които високо вдигаха тостове за нашата дружба и братски отношения. Каните с водката бяха вече две. Аз помолих един от геолозите, на име Шура, да донесе кана с вода, защото не мога да издържам на водката. Той криво ме разбра и вместо вода носи нова кана с водка. Това предизвика бурен смях у нас и у съветските геолози. След около един час, някакъв съветски младеж, с малко повишен градус, искаше да разговаря с нашите колежки Ламбова и Ненова. Това за малко не предизвика голямо меле между геолозите и новодошлия съветски младеж.
Всичко завърши благополучно и ние се прибрахме в хотела. Една вечер сам посетих пазара във Волжки. Пазарът беше селскостопански, с изобилие от вишни, картофи, лук, фасул. Купих си ракиени чаши 10 бр. за 20 копейки, които и сега ми напомнят за този далечен пазар.
На гости
Тук искам да разкажа за едно гостуване в една от колежките от отдела за техническа и технологична безопасност — Люда. Още на обед другите колежки отидоха в людиния апартамент, за да се подготвят за моето гостуване. Въпреки моите предложения на трапезата да бъдат поканени и съпрузите на колежките, те отказаха. Така че колежките ме посрещнаха много радушно. Аз, разбира се, се бях подготвил с подарък за всяка една. Те също се представиха достойно. Тук искам да кажа, че самата трапеза, на която имаше всякакви вкусотии, сладки, баници, туршии, готвено… бутилките водка не бяха забравени. Разговорите се водеха весело и намирахме винаги теми, за наши и техни изпълнители, за професията, за политиката, за нашето и тяхното минало. Всичко това ставаше в един приятен и непринуден разговор, от хора като че ли братя и сестри.
По време на танците се иззвъня на вратата — домакинята Люда отиде да отвори и се върна набързо и при запитването кой е дошъл направи гримаса и каза „свекъра“. Аз веднага се обадих, че разлика към свекър и свекърва у тях и у нас няма.
В живота ми тази вечер ще остане като един вечен спомен за свои.
На другия ден сутринта трябваше да поемем обратно за Родината. Тук не споменавам детайлно какво сме видели и научили, но това е предмет на доклад, който сме представили на министъра на химическата промишленост в Панков, който е един достоен българин и от който могат да се поучат много наши държавници.
Намираме се на аерогара Волгоград и след малко ще оставим само спомени за този град-герой, където започна крушението на фашизма, за да завърши в бърлогата в Берлин. Зад нас остава величието на Мамаевкурган, на вдигнатия меч на Матушка Русия, който е посичал много агресори. Тук остават тези свещени места, огъня на вечната слава, воденицата, тракторния завод, ГУМ — където е щабът на фелдмаршал Паулус и където се е предал. Тук остават гробовете на мирното население и войните начело с генерал Василий Гуйнов.
Тук има отново една весела случка. При отиване в командировка имахме осигурени „О кей“ само Москва — Волгоград и обратно — Волгоград — Москва. Това накара веселия колега Димитров да каже, че аз — Стоил Симов имам „О кей“ само Курил — Кумарица. Както и да е, поехме за Москва — аерогарата.
Домидедово от там с таксиметров превоз отидохме в хотела на нашето посолство в Москва. На сутринта от нашето посолство трябваше да ни поеме НИСА, която да ни откара на Шереметиево.
В 22 часа излиташе самолет със светски туристи за Варна. Понеже, както винаги, ние не сме точни, нашата кола закъсня и когато пристигнахме самолетът беше готов да излети — само нас чакаха. Бързо, през глава, проверки, оформяне на документи и поставяне печати, се намерихме в улея и от там — на самолета.
Варна ни посрещна весела и светла. От там с влака се прибрахме в София с много спомени и много видяни и изучени неща.
Нека ми простят читателите, ако съм ги отегчил. Аз съм описал само истини, ненатруфени — такива, каквито са.
В началото споменах за приликите на Волгоград и родното ми село Железница. Като една от приликите е че и там, покрай Волгоград, протича една река, Волга, а край Железница също минава селската река, която е „малко по-малка от Волга“. От западната страна на Волгоград е Мамаевкурган, а на Железница — Граовище, св. Илия и св. Спас — възвишения, които са естествени отбранители. Вековните дъбове на св. Спас и св. Георги напомнят на поколенията за величието на този край, където в миналото е наричан „Мала света гора“ със своите шест-седем манастира с вековни гори. Сравненията са само в релефа на местността. Волгоград ще остане като планета в човешката история, която не може да се помрачи от нищо и ще свети и осветява пътя на идните поколения, що значи родна Земя.
Информация за текста
© Стоил Симов
