Стоил Симов
От Витоша до Мамаевкурган
От няколко месеца се подготвяхме група специалисти от Завод „Зебра“ за кратка специализация във Волжките заводи на Волгоградска област. Един от нейните членове бях и аз. Израснал съм в полите на Витоша, където съм изпитал тежестта на селския труд и немотията, глада и мизерията на онези години като селско пастирче с комат черен хляб в торбичката. В много случаи този хляб ни упояваше като сегашните наркотици или като в житото (ръж) съдържаше пиявец, едни класове подобни на житните. Това бяха годините на „подем“, които някои сегашни политици често искат да изтъкват. Нещата които съм видял са без диоптър, такива, каквито са.
В ранното утро през юли ние се отправихме към Аерогара София. До този ден се стигна с множество трудности, тъй като това пътуване се уговаряше повече от една година. При решен вече въпрос изникна транспортния проблем. Нямаше билети за самолета за Москва и от там за Волгоград, а от Съветската страна беше определена датата, с което е уведомен и ответния завод в град Волжки, Волгоградска област. Бяхме принудени да извадим билети за влака, а Москва-Волгоград имаше осигурени билети и обратно до Москва. Два дни преди заминаване уведомиха от „Балкан“, че имат свободни места и ние върнахме влаковите билети и се снабдихме със самолетни, само че „О кей“: София-Москва-Волгоград и обратно Волгоград-Москва, за София — нямахме осигурени места. Независимо от горния факт.
Споменатата птица ТУ 154 бавно се плъзна по гладката писта на софийската Аерогара. Освен ние шестимата български специалисти, останалите пътници бяха съветски граждани, жени и мъже, и деца, туристи, които бяха посетили нашата страна. Пътуването беше много задушевно и весело. На височина на 13–14 хиляди метра ние прелитахме над Румъния, после над Украйна. Под нас се ширеха огромните полета, реки, градове и села. Като зелен килим се простираше под нас величествения боянски лес. След няколко часов полет стоманената птица почна да снижава полета наближавайки Шереметиево 2. И когато докосна пистата искам да кажа един факт, който ме удиви. Всички пътници зяпаха „кипучая магучая“ — което показваше огромните национални чувства на този народ. Това ми напомни за годините, когато руските войски през Втората Световна война навлязоха в нашата страна и пееха една своя песен, от която съм запомнил няколко думи:
— Хубава страна е България, но по-хубав е Съветският съюз.
След приземяването започнаха граничните и митническите проверки, в които се случиха и някои комични ситуации, за които искам да кажа. Минавайки ми бе зададен въпрос от дежурния митничар, следния въпрос:
— Золото йест? — аз отговорих с типичния си шопски акцент:
— От дека? — светна усмивка на митничаря и той спокойно ме пропусна.
Следваше санитарноветеринарна проверка. Пред мен вървеше оная 45 годишна софиянка, която по разговора с дежурната рускиня стана ясно че живее в „Люлин“ и отива в Москва при дъщеря си, която учи там.
Между тях настъпи един много комичен разговор, който искам по памет да разкажа.
Дежурната намира плик със смачкани домати и казва:
— Памидори нет. Они плохи.
— Не съм виновна. — казва софиянката — Вчера ги вземах от Бай Иван от „Люлин“ и не съм видела че ми е сложил смачкани.
— А где Бай Иван сега?
— Той е в „Люлин“, до пазара. Като се върна ще ги подменя с по-здрави.
Излизайки от митницата се намерихме на обширен площад, а колегата Краси се произнесе:
— Ето, вече сме в девети картофен пояс…
Наехме една НИСА с едно младо момче шофьорче, което много весело пое към центъра на Москва, хотел „Русия“ — едно от чудесата на Москва. Е, пред хотела се оказа, че момчето-шофьор е нарушило някои разпоредби и дежурният полицай го глоби една рубла. Направих опит да защитя шофьора, но остро ми беше казано да не се меся в техните работи. Настанихме се в този грамаден хотел, вечеряхме и дълго разговаряхме за сутринта, когато щяхме да пътуваме за Домидедово Аеропорт за изтока, за да излетим за Волгоград.
Сутринта с две леки коли потеглихме за Домидедово, което се намира на около 130 км. от Москва. Пристигнахме благополучно на това голямо летище. На огромно табло всяка минута светваха и угасваха светлини, които известяваха за пристигащи и излитащи самолети за Далечния изток, Сахалин, Чукотка. Улеите са може би стотици. Разбрахме, че самолетът за Волгоград ще излети в 11 часа, но не можахме да се ориентираме от коя посока. Свързахме се с бюрото на „Интурист“, където казахме че сме български специалисти и отиваме за Волгоград. Веднага ни взеха багажа и ни закараха на гише за уреждане на документи. Там ни помолиха да си поставим етикети на багажа, където се разви и весел разговор:
— У вас йест бирочки?
— Не, нямаме, обаче няма да откажем, ако ни предложите.
По-късно се разбра, че се касае за етикети за куфарите, а не за бира. Натовариха ни багажа и нас шестимата и се отправихме към самолета за Волгоград. На самолета нямаше още никакви пътници. Това беше един час по-рано. Това го казвам, за да се види какви добри чувства изпитваха съветските хора към нас българите. По-късно запристигаха останалите групи. Запомних футболния отбор на трактор, които гостуваха на ротор от Волгоград и една група жени от Испания — област Андалусия, тръгнали на екскурзия до Волгоград, за да се запознаят с героизма на този народ, минал през всички кръгове на ада.
Разстоянието от Москва до Волгоград за нашите мащаби е голямо, на съветските хора е много късо, около 1 000 километра. През време на полета завързахме разговор за нашите страни, за фашисткия режим на Франко в Испания и продажната политика на Б. Филов у нас. Много ласкави думи бяха казани за Долер ес ибарури като водачка на народния фронт срещу режима на Франко, за наша радост името на Г. Димитров беше споменавано от испанките с изключителна любов и уважение, като водач на съпротивата срещу настъпването на фашизма в Европа. Ние възхвалявахме героизма на испанския народ под ръководството на ИКП за по-добър и щастлив живот, а те величаеха БКП като организатор на септемврийското въстание 1923 г., като връх на героичната борба за свобода и правда. С удоволствие говореха за Ботев и Левски, за Вапцаров и Гео Милев.
С футболистите на трактор стана въпрос за нашите ЦСКА, Левски, Славия и Локо София, които се споменаваха с уважение. Споменаваха се много от великите имена като Гунди, Котков, Д. Пенев, Якимов Соколето.
Тук искам да кажа, че спорта е велико знаме и реклама пред света. И си спомням когато бях в Брюксел,
