Той му подаде един черен, по-скоро синкав броунинг, който Поато машинално взе.
— Предполагам. Възможно е.
— Вашият нямаше ли някои особени белези?
— Право казано, никога не съм го разглеждал. Също така никога не съм си служил с него, дори на полето, просто за да го изпробвам.
— Жена ви знаеше за него, нали?
— Разбира се.
Изведнъж Ален се запита дали наистина самият той седеше тук и кротко отговаряше на разни смешни въпроси. Ами че той беше Ален Поато, дявол да го вземе! Цял Париж го познаваше. Ръководеше един от най-четените седмичници във Франция и подготвяше издаването и на друг. Освен това, от шест месеца насам произвеждаше и грамофонни плочи, за които радиото всеки ден споменаваше.
Не само че никога не чакаше пред кабинетите, но говореше на ти поне с четирима министри, с които му се случваше да вечеря, а понякога и самите те си правеха труда да дойдат да му гостуват във вилата.
Трябваше да възнегодува, да се измъкне най-сетне от тази глупава пасивност.
— Бихте ли ми казали какво означава всичко това?
Комисарят го погледна с отегчен и уморен израз.
— Ще дойдем и до това, господин Поато. Не мислете, че на мен ми е по-забавно, отколкото на вас. Имах много тежък ден. Бързах да се прибера в къщи, да видя жена си, децата.
Той погледна часовника от черен мрамор върху камината.
— Вие сте женен от отдавна, струва ми се, нали?
— Ще станат навярно вече шест години. Не, седем. Без да се смятат двете години, през които беше съвсем същото.
— Имате ли дете?
— Син.
Полицаят наведе поглед към преписката.
— Той е на пет години…
— Точно така.
— Не живее при вас.
— Това не е съвсем точно.
— Какво искате да кажете?
— В Париж имаме апартамент, по-скоро една временна квартира, тъй като често излизаме вечер. Още от петък следобед се прибираме в същинския ни дом, в Сент-Илие-ла-Вил, в гората Росни. През лятото нощуваме почти винаги там.
— Разбирам. Естествено, вие обичате жена си.
— Естествено.
Не изрече това страстно, пламенно, а като нещо, което се подразбира от само себе си.
— Познавате ли личния й живот?
— Нейният личен живот преминава с мен. А що се отнася до професионалния й живот…
— Тъкмо това исках да кажа.
— Жена ми е журналистка.
— Не работи ли за вашето списание?
— Не. Би било много лесно. Освен това, то не е нейният жанр.
— Как се разбира със сестра си?
— С Адриен ли? Много добре. Дошли са в Париж една подир друга, Шатон най-напред…
— Шатон ли?
— Това е галеното име, с което наричам жена си. Приятелите и сътрудниците ми започнаха също да я наричат така. Когато тя реши да си измисли някакъв псевдоним за статиите си, посъветвах я да се спре на Жаклин Шатон. Сестра й и тя са живели дълго заедно в една стая в Сен-Жермен-де-Пре.
— С двете едновременно ли се запознахте?
— В началото ли?
— Да.
— Не. Шатон беше сама.
— Не ви ли представи сестра си?
— По-късно. Няколко месеца по-късно. Ако сте в течение на всичко, защо ми поставяте тези въпроси? Може би е вече време да ми кажете какво се е случило на жена ми.
— На жена ви — нищо.
Той произнесе това с тъжен и уморен глас.
— На кого, тогава?
— На вашата балдъза.
— Катастрофа ли?
Докато задаваше този въпрос, погледът му падна върху пистолета, оставен на писалището.
— Да не би да е била…
— Убита, да.
Ален вече не смееше да попита от кого. Никога досега не беше познал това състояние на вцепенение, на вътрешна повреда. Мозъкът му не работеше, във всеки случай поне не както обикновено. Чувствуваше се затънал в някакъв неустойчив свят, в който думите нямаха вече същия смисъл, а предметите — същия облик.
— Тя е била застреляна днес следобед, малко преди пет часа, от вашата жена.
— Това не може да бъде!
— И все пак е истина.
— Какво ви кара да мислите така?
— Вашата жена. А също така и бавачката, която се е намирала в апартамента.
— Ами баджанакът ми?
— В момента тъкмо диктува показанията си в съседното бюро.
— Къде е жена ми?
— Горе, с господата от отдела.
— Но защо? Каза ли ви защо?
Той се изчерви изведнъж и избягна погледа на комисаря.
— Надявах се, че именно вие ще ми кажете това.
Не беше нито тъжен, нито съсипан, нито развълнуван. Нито пък възмутен. Това беше по-скоро някакво обезличаване и беше готов дори да се ощипе, за да се увери, че той, Ален Поато, наистина се намираше тук, седнал срещу едно зелено кресло, срещу писалище от махагоново дърво, над което стоеше умореното лице на комисаря. Нима действително ставаше въпрос за Шатон и за Адриен, с правилното и нежно лице, с големите светли очи, над които се спускаха дълги клепки?
— Не разбирам — призна той, като разтърси глава, за да се съвземе.
— Какво не разбирате?
— Това, че жена ми е могла да стреля срещу сестра си. Наистина ли казахте, че Адриен е мъртва?
— Почти моментално.
Думата „почти“ му причини мъка и той впи поглед в броунинга на писалището. Това означаваше, че Адриен беше живяла още няколко минути или секунди след изстрела. А през това време какво е правела Шатон с оръжие в ръка? Дали е гледала как сестра й умира? Опитала ли се е да й даде помощ?
— Не се ли е опитала да избяга?
— Не. Намерихме я в апартамента, прилепила лице о стъклото на прозореца, стъклото, по което се стичаше студеният дъжд.
— Какво каза тогава?
— Въздъхна и прошепна „Най-сетне!“
— Ами Бобо?
— Кой е Бобо?
— Момченцето на сестрата на жена ми. Тя има две деца — едно момче и едно момиче.
